Без съмнение, баща му и София водеха пълноценен и щастлив живот. Къщата беше изпълнена с радостни детски гласчета. Още с влизането в елегантното, постлано с мрамор фоайе се усещаше топлина и любов. Постепенно Брет призна пред себе си, че София е наистина толкова мила и открита, колкото изглеждаше.
За голяма своя радост София забременя наскоро след сватбата. През 1790 година се роди Гордън, през 1794 — Роксана, а само година по-късно — Илайза.
Името Мартин се споменаваше рядко. Ранната му смърт — той беше на деветнадесет, когато стана жертва на жълта треска — тайно се считаше от много приятели и познати като благословия за семейството.
Брет беше имал с Мартин само неприятности, но обичаше по-малките си братя и сестри, и при редките си посещения винаги им носеше подаръци. Дали поради очарованието на децата или поради явното щастие на бащата, но Брет все повече страдаше от вътрешната си празнота, макар да се опитваше да я прогони чрез опасни приключения.
Сега се беше втренчил в танцуващите пламъци и се питаше дали не завижда на баща си за щастието му и не копнее сам да си има дом и семейство. А това правеше внезапната му решителност да приеме поканата на Алехандро повече от съмнителна. Наистина ли искаше само да види момичето, което на седем години събуди в душата му такива невероятни чувства? Тази мисъл толкова го разгневи, че за малко не седна да напише отрицателен отговор. Ала скоро промени решението си.
През следващите седмици Брет не говореше много и беше навъсен. Въпреки че това му настроение продължи до Нова година, Оли не беше загрижен. Прислужникът беше сигурен, че някой хубав ден господарят ще забрави капризите си.
Морган Слейд, който пристигна на чашка и карти, го заговори направо:
— Ама че си мрачен! Да нямаш някакви затруднения?
Брет изкриви лице, хвърли картите на масата и отвърна:
— Не точно. Мисля, че е от проклетото време. Господи, как мразя този дъжд!
Морган се усмихна съчувствено.
— Май нещо ти тежи на душата, приятелю. Не е само времето.
Брет доля бренди на себе си и на приятеля си.
— По дяволите, и аз не знам какво ми става! Мисля, че останах твърде дълго в Начез, а от друга страна, не ме влече да тръгна отново на път.
— Мислех, че ще посетиш роднините си в Испански Тексас?
— О, вероятно ще го направя — промърмори неохотно Брет. — Само, че… дявол да го вземе, не знам какво става с мен — вече нищо не ме въодушевява.
Морган каза замислено:
— Виждал ли си Филип Нолън след сватбата му с Фани Линто миналия месец?
— Не. Защо? — изненада се Брет.
— Ако не искаш да посетиш чичо си в Накодочес, би могъл през пролетта да заминеш с него на лов за диви коне западно от река Сабин.
— Нолън се ожени едва през декември, а вече смята да остави жена си сама? Това май не е израз на семейно щастие! — отговори саркастично Брет. — Наистина ли мислиш, че ще тръгне на лов за коне толкова скоро след сватбата?
— Ами да, доколкото знам, вече е решил. При Нолън човек никога не е сигурен какво ще последва. Ала ми се струва, че след последната престрелка е испанците… — Брет го изгледа въпросително и Морган обясни: — Едва успял да стигне до Начез, защото испанците го преследвали и искали главата му. Не е за чудене, след като ги уверил, че имал разрешение да лови коне в определена област. Но после го хванали в друга част на Тексас, където нямало какво да търси. Знаеш колко са недоверчиви испанците. Убедени са, че искаме да им отнемем страната.
— А не искаме ли? — подхвърли иронично Брет. Морган вдигна рамене.
— Докато ни оставят да използваме Мисисипи и пристанището на Ню Орлиънс, не мисля, че ще имаме проблеми в това отношение.
— Запознат си изненадващо добре е плановете на Нолън. Да нямаш намерение да идеш с него?
— Може би — призна Морган. — И аз съм като теб. Ставам все по-неспокоен. А и нищо не ме задържа в Начез. Защо да не опитам с Нолън…
— Звучи интересно, но не знам дали ще понеса още дълго скуката и безделието.