Карлос й беше симпатичен, но да се омъжи за него — не! И въобще не беше срещала нито един мъж, който наистина да привлече вниманието й. Но сякаш за да я опровергае, в съзнанието й изникна образът на млад мъж е тъмно лице и нефритенозелени очи. С ядосан вик Сабрина се претърколи по корем и захвърли детелината. Брет Дейнджърмънд беше последният мъж, когото би си пожелала! Не го искаше — нито него, нито Карлос!
През последните месеци братовчед й напълно беше променил държанието си. Задържаше твърде дълго ръката й, а погледите му я следваха непрестанно.
Младото момиче сърдито скочи, уви бързо златисто-червената си коса и я закрепи високо с гребен от слонова кост, после здраво нахлупи сомбрерото на главата си и свирна на кобилата Сироко. Животното веднага дотича с тихо цвилене. Сабрина се усмихна, лошото й настроение отлетя и тя погали копринените ноздри, които се притискаха към гърдите й.
Гъвкаво се метна на обкованото със сребро седло и се наведе към ухото на Сироко:
— Да видим дали ще оправдаеш името си. Ще тичаш ли заради мен като вятъра, е името на който те нарекох? — После леко докосна с шпорите златисто лъщящите слабини.
Сироко весело се изправи на задните си крака и хукна по обширната мочурлива поляна. Сабрина пришпори кобилата, която полетя като вихър напред, после отпусна юздите, за да се наслади докрай на лудата езда.
Брет и Оли, които видяха как конят изскочи като обезумял от горичката и се втурна по поляната, се уплашиха. Дори и насън не биха помислили, че някой може да язди нарочно така лудо, без да го е грижа, че рискува живота си. Решиха, че конят на младия ездач се е подплашил. Брет хвърли на Оли юздите на своя товарен кон, промърмори нещо за неразумните млади мъже, пришпори своя жребец и пропусна след кобилата.
Сироко беше бързонога, но Файърсторм, синът на Пламък, скоро я настигна. Когато препусна редом, Брет все още беше убеден, че трябва да спаси живота на едно момче. Наведе се към ездача и посегна да улови юздите, които висяха свободно на шията на кобилата.
Сабрина беше изцяло съсредоточена върху лудото си препускане и забеляза, че вече не е сама едва когато стройна тъмна ръка посегна към юздите на Сироко. Зърна коравото, мургаво, брадато лице под широкополата шапка, стегна юздите и конят рязко се обърна. Чу проклятието на преследвача си, извърна се и видя, че конят му също е променил посоката си и бързо я настига. Сърцето й лудо заби, защото бе сигурна, че е нападната от разбойници. Упорито се зае да прилага всички известни й трикове, за да избяга — но напразно. Другият кон беше твърде силен, ездачът решителен, а и тя нямаше шансове в открито поле.
Брет все още не бе разбрал, че момчето, на което беше тръгнал да помага, съвсем не желаеше да бъде спасено. Затова кипна от гняв и когато отново настигна Сироко, грубо дръпна Сабрина от коня и я метна пред себе си на седлото.
Девойката се разгневи не по-малко. Как посмя този тип да нападне дъщерята на Алехандро дел Торес! Зарита с крака и отчаяно се опита да се изтръгне от желязната ръка, която я беше метнала на гърба на коня като чувал с брашно. Посегна да извади от кончова на ботуша си ножа от толедска стомана и се изви под хватката му, докато Брет се опитваше да спре коня. Той дори не подозираше какво му готви нежеланият товар. Знаеше само, че ако малкият проклетник не се укроти, щеше да стане нещастие. Хвана Сабрина за дъното на панталоните и я дръпна така, че главата й увисна по-ниско от ритащите нозе.
— Стой мирно, глупако, нали трябва да спра коня!
Кръвта се качи в главата на Сабрина — но не само заради унизителното положение, в което беше изпаднала. Съпротивата й не отслабваше. Сомбрерото и гребенът от слонова кост паднаха от главата й и златисто-червената грива се развя около пламтящото лице.
Брет имаше много работа с неукротимия кон, затова нито видя как отлетя сомбрерото, нито развените буйни къдри. Всъщност вече не се тревожеше за пленника си. Когато най-после му се удаде да спре животното, Сабрина гъвкаво се опря в слабините на коня и светкавично се хвърли напред и нагоре, така че с едно единствено движение седна пред Брет.
Ръката й се стрелна като светкавица към ботуша, пръстите й се сключиха около дръжката и още преди Брет да проумее, че има насреща си не момче, а побеснял от гняв червеноглав дявол в женски образ, ножът описа дъга, одраска рамото и в мускула зейна рана.
Без да обръща внимание на парещата болка, Брет сграби нежната ръка е ножа и я изви на гърба на Сабрина. Сякаш го удари гръм, като съзря разрошените огненочервени къдрици, обградили най-очарователното лице, което някога бе виждал — кехлибарено-златисти, искрящи от гняв очи с гъсти ресници под надменни тъмни вежди, нежен прав нос с дръзко вирнат край и примамливо извита уста.