Косата и незабравимите очи, това можеше да бъде само…
— Сабрина?
При звука на името си Сабрина се вцепени. Забравила бруталната хватка, впи очи в лицето, което не будеше кой знае какво доверие. Гъсти черни вежди над дълбоки, цинични, нефритенозелени очи, обрамчени от забележително черни мигли. Очите я хипнотизираха. С нежелание откъсна поглед от тях и продължи към дръзкия нос, чувствителните ноздри и плътните устни с подигравателен израз. Наболата четина покриваше половината лице, но сърцето й внезапно се разтуптя от вълнение. Коравите зелени очи — очите, които никога не беше забравила напълно.
— Сеньор Брет? — запъна се смаяно тя, защото това наистина беше той.
Устните се разкривиха в усмивка и Брет пусна ръката й.
— Да, страхувам се, че съм аз, пиленце — отвърна сухо той. В този миг се обади болката от раната и лицето му се вкамени. — Бих си пожелал не толкова бурно приветствие, но като си спомня как се разделихме тогава, не се учудвам особено, че ме посрещат е изваден нож.
Сабрина виновно погледна ранената му ръка. Направо й прилоша при вида на пропитата с кръв риза.
— Аз… много съжалявам — заекна съкрушено тя, — нямаше да те нараня, ако знаех, че си ти. Помислих те за бандит.
Брет се засмя, загледан в меките й устни.
— А може и да съм, дяволче.
Внезапно Сабрина забеляза, че гърдите й се притискат в твърдия му гръден кош, а бедрата й милват долната част на тялото му, и побърза да се отдръпне. Отговори по-остро, отколкото възнамеряваше:
— Във всеки случай изигра тази роля много убедително, когато ме нападна.
— Нападнал съм те! — ядоса се Брет. — Какво искаш да кажеш! Конят ти беше побеснял!
Сабрина беше смаяна.
— Сироко ли? Помислил си, че се е подплашила? Затова ли ме подгони и хвана юздите?
— Разбира се, че се беше подплашила — отвърна злобно Брет. Проумя, че е преценил погрешно положението, и се разгневи още повече. Ранената ръка пареше като огън, а стройното тяло до неговото го възбуждаше повече, отколкото му се искаше. Рязко продължи: — Съжалявам, вероятно съм се заблудил. Ала ако това е обичайният ти стил на езда, не бих се изненадал, ако скоро си счупиш врата! Май предпочитам да се откажа от гостоприемството, което ми предлага баща ти.
— Баща ми? — смая се Сабрина. — Баща ми ти е писал?
Брет изкриви устни и каза:
— Защо иначе съм тук? Да не мислиш, че бих дошъл просто така?
Очите й искряха от яд.
— Все още не съм имала възможност да помисля върху неочакваното ти появяване.
А Брет има нахалството да заяви:
— Доколкото установих в течение на годините, мисленето е нещо, което жените правят твърде рядко… а и тогава не са особено точни.
Сабрина с удоволствие би го цапнала, но се задоволи да му отговори със същата монета.
— Може би. Но не се и опитват да играят ролята на герои, както ти току-що.
За нейна изненада Брет избухна в смях.
— Много добре, дете, много добре!
— Не съм дете! — изсъска Сабрина и по непонятни причини отчаяно пожела да убеди Брет Дейнджърмънд в този факт.
Брет вдигна вежди. Зелените му очи се впиха с интерес в стройното й тяло. Не, нямаше съмнение, тя вече не беше дете, трябваше да го признае. За съжаление го осъзна още в мига, когато я позна. Само слепец не би видял твърдите гърди под бялата ленена риза и невероятно дългите крака в панталоните. А Брет не беше сляп, тъкмо напротив. Погледът му бе непреодолимо привлечен от чувствените й устни. Сведе очи и промърмори:
— Трябва да призная, заблудил съм се, братовчедке. Вече не си дете.
Всъщност отговорът би трябвало да задоволи Сабрина. Вместо това обаче устата й пресъхна, дишането странно се ускори. Преглътна нервно — Сабрина обикновено не нервничеше никога — и промълви:
— Не съм ти братовчедка.
— Можеш да прибавиш и че не съм добре дошъл — отговори злобно ухилен Брет. — Всъщност нямам навика да напомням на домакините за задълженията им. Ала ако не искаш да ми изтече кръвта, би трябвало да ми покажеш пътя към дома си.
Сабрина пламна от срам, като забеляза, че ръкавът на ризата е пропит с кръв. Забрави яда си и прошепна виновно:
— Извинявай, сеньор Брет. Аз… аз… не исках това. Веднага ще те заведа в хасиендата. Не е далеч, а камериерката ми Бонита ще се погрижи за раната ти.
Понечи да слезе от коня, но въпреки режещата болка в лявата ръка Брет обхвана по-здраво рамото й. Обърна се към него, той се засмя и каза нахално:
— Не би ли могла да ме поздравиш малко по-сърдечно? Една целувка между братовчеди, които не са се виждали цели десет години, е точно това, което ни трябва.