Въпреки това, когато ръката му се плъзна по бедрата и потърси най-интимното й място, Сабрина се скова. Тя не знаеше какво става между мъжа и жената и макар че желанието за любов беше пробудено и тя копнееше да му се отдаде, беше напълно неподготвена за онова, което дойде. Твърдата ръка, плъзнала се от вътрешната страна на бедрата й, я уплаши, а когато достигна златисточервените къдрави косъмчета между краката, Сабрина се вцепени от ужас. Вкопчи се отчаяно в широките мъжки рамене, защото търсещите пръсти разтвориха кичурите и нежно помилваха меката плът.
Не можа да понесе устремното проникване на ръката, затова е все сила блъсна Брет, откъсна устата си от неговата и простена, останала без дъх:
— Моля, сеньор, спрете, моля! Аз… аз не искам! Моля, спрете!
През червената мъгла на страстта Брет чу молбата й и със сила се принуди да се върне в реалността. Изведнъж осъзна какво щеше да стори. Заля го вълна от отвращение. Хвърли се по гръб, закри очи с ръка и промълви:
— Мили Боже! Какво ме прихвана?
Почервеняла от срам, Сабрина се опита да оправи роклята си. Брет вдигна поглед и с трескави пръсти й помогна да се облече. Беше ядосан на себе си, а Сабрина се срамуваше толкова много, че не смееше да го погледне в очите. Когато най-после го стори, болка прониза сърцето й. Изразът му беше студен и недружелюбен, тъмнозелените очи бяха станали недостъпни, чувствената уста здраво стисната.
Брет заподозря, че сцената е била предварително нагласена, макар да не можеше да допусне, че Сабрина или Алехандро са способни на такова нещо. Не беше самонадеян, но добре знаеше, че е желана партия, а Сабрина не беше първата, която се опитваше да завладее съпруг с помощта на тялото си. Най-много се изненада, че едва не падна в клопката. Нефритенозелените очи святкаха ледено, когато я погледна и каза:
— Няма да се извинявам за това, което се случи или почти щеше да се случи, но признавам, че поведението ми беше налудничаво и непростимо. — И добави с горчив глас: — Можеш да бъдеш сигурна, че никога повече няма да се самозабравя — независимо колко е силно изкушението!
Поклони се сковано и безмълвно напусна помещението. Сабрина остана да гледа подире му като ударена от гръм.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Почти се развиделяваше, но Сабрина все още не можеше да заспи. Измъчваха я срам и отчаяние, после отново се сещаше за целувките на Брет и усещаше разочарование, че все пак не беше разбрала напълно какво означава да станеш жена. Никой не беше успял да пробуди такива чувства в сърцето й, дори Карлос. И изведнъж й стана ясно защо. Изтри сълзите си и промълви:
— Аз съм влюбена в него! Затова се държа така глупаво, откак е дошъл. Обичам го! — Би трябвало да изпита радост от това прозрение, но не беше така. Сама се беше поставила в положение, което й причиняваше непоносима болка. Скри лице във възглавниците. Изведнъж проумя толкова много неща — защо безразличието му й причиняваше мъка, защо копнееше за прегръдката му… и защо нито Карлос, нито друг мъж бях успели да развълнуват сърцето й.
Безпомощна и тъжна, тя стана от леглото. Беше безсмислено да се опитва да заспи. Като ранено животно, инстинктивно потърси убежище, където да се утеши. Няколко минути по-късно се измъкна от къщата по бяла риза и панталони. Притича през нощната гора към малката полянка край езерото, която се виждаше от нейния балкон. Там беше любимото място на родителите й, докато бе жива Елена. Сабрина свързваше с полянката най-щастливите си спомени. Семейството често беше идвало тук и Алехандро беше наредил да построят малък, елегантен павилион.
Той не беше идвал тук от десет години, но павилионът се поддържаше редовно, защото бащата знаеше, че понякога Сабрина търси убежище в него. Обзавеждането се състоеше от желязна маса и широки дървени пейки покрай стените, облечени с удобна яркооранжева тапицерия. Навсякъде бяха пръснати големи, меки жълтозелени възглавници. Сабрина се отпусна с въздишка върху възглавниците и се сви на кълбо.
Долната част на павилиона и покривът бяха от солидно, боядисано в бяло дърво, горната част на красивата постройка се състоеше от красиви решетки. Вратите и прозорците бяха е високи сводове. Двете страни на павилиона бяха напълно обрасли с орлови нокти и жълти нарциси, уханието на които изпълваше въздуха.
Сабрина дълго лежа, устремила поглед пред себе си, оставяйки покоя и тишината на мястото да проникнат в душата й. Вълните на езерото тихо се плискаха в брега, в далечината се чуваше вик на ловуваща кукумявка, в клоните на дърветата шумолеше лек ветрец. В хладната априлска утрин Сабрина горчиво призна пред себе си, че винаги е обичала Брет Дейнджърмънд, още откакто като седемгодишно момиченце го видя за първи път в Начез. През всичките тези години пазеше в сърцето си спомена за него. Запрати с гняв една възглавница към стената и стисна ръце в юмруци. Жалка глупачка — това беше тя! Децата не се влюбвали! Не е вярно — нали аз се влюбих въпреки всичко!