— Готова ли си? Отпрати камериерката преди цяла вечност, а Сабрина ми проглуши ушите колко си красива, така че, просто не можах да се сдържа повече.
София й се усмихна с любов и грациозно се завъртя, така че богато надиплените поли на бледожълтата рокля зашумяха около стройното, с фини кости тяло, после попита:
— Е? Харесвам ли ти? Елена беше очарована.
— О, София, чудесно изглеждаш! — Забеляза нежната дантелена мантиля върху косата на сестра си и добави: — И съм толкова щастлива, че носиш сватбената ми мантиля.
— Надявам се, че това е достатъчна гаранция с Хю да бъдем толкова щастливи, колкото вие с Алехандро — пошегува се София.
Елена й намигна дяволито и нежно прошепна:
— Тя ще ти донесе щастие, мила, непременно! — В този миг погледът й падна върху позлатения часовник на тоалетната масичка: — Господи, вече е време да тръгваме за черквата… Вълнуваш ли се?
София се усмихна с усилие.
— Може би… и малко ме е страх.
— О, мила, недей така! — запротестира Елена. — Твоят Хю е истински мъж. А по-добър доведен син от Брет не би могла да си пожелаеш. Винаги е учтив и има такива добри обноски.
— Както забелязвам — рече саркастично София, — ти гледаш да не изтървеш някоя дума за Мартин.
Елена набърчи хубавия си малък нос.
— Малко кисело при толкова сладост няма да ти навреди.
София се засмя и вече нямаше време за размисъл — след няколко минути трябваше да потеглят за черквата.
Сабрина беше на върха на щастието. Каква хубава сватба, мислеше тя, притисната между родителите си. Всичко беше толкова вълнуващо: баща й изглеждаше отлично в копринения черен костюм и бялата вратовръзка, когато поведе София през украсената с цветя черква към олтара и един игрив слънчев лъч превърна чернената му коса в огнен облак. Новата рокля на майка й беше прекрасна, почти същата като сватбената рокля на леля й София, а олтарът беше украсен като в приказка с множество пролетни цветя — нарциси, люляк и рози. Сабрина великодушно призна, че и сеньор Дейнджърмънд изглежда много представителен. Аристократичната му осанка беше подчертана още повече от бастуна със сребърна дръжка, тясното, тъмно лице засия, когато леля София сложи ръката си в неговата и облеченият в черно свещеник изговори думите, които ги правеха мъж и жена. Естествено сеньор Дейнджърмънд не беше толкова красив като сина си Брет… Дори приятелят му Морган Слейд не можеше да се мери с него, макар да беше много мил. Сабрина плахо погледна назад, където сеньор Брет седеше до сеньор Мартин, и въздъхна. Брет изглеждаше толкова добре в тъмнозеления жакет и бежовите панталони за езда. Ала защо лицето му, което я сгряваше със слънчева усмивка, беше сега така сковано? Не се ли радваше, че леля София ще стане негова майка? Сабрина беше разтревожена. Нима Брет не харесваше леля София?
Брет наистина имаше нещо против София. Намираше, че е много мила — но все пак беше жена. А преди години една жена нарани ужасно баща му и това едва не му коства живота. Брет би предпочел Дейнджърмъндови да продължат да си живеят без проблемите, както непрекъснато създаваха жените.
Разбира се, те не бяха излишни — той самият и най-добрият му приятел Слейд направиха това откритие преди няколко месеца при една отзивчива проститутка в Начез.
Макар да беше проумял, че жените доставят физическо удоволствие, Брет много искаше да предпази баща си от стъпката, която считаше за глупост. Той обичаше Хю и много му се искаше да предотврати новата болка, която неминуемо щеше да му причини женското коварство. Странно, че Хю толкова желаеше сватбата със София Агилар, а тъй като Брет не искаше да го наскърбява, беше принуден да премълчи. Но само поради тази причина не е необходимо да я харесвам, каза си тъжно той. Брет не обичаше София, но не можеше и да я мрази. Само не позволяваше тя да се доближи толкова близко до него, колкото до баща му. Преди много време, докато седеше изплашен край леглото, в което Хю се бореше със смъртта след дуела с любовника на Джилиън, взе твърдото решение никога да не се доверява на жена. Тази решителност щеше може би да избледнее с времето, ако не си я напомняше непрекъснато — всеки път, когато баща му, куцайки, минаваше с бастуна си покрай него.