Изведнъж Бонита засия.
— Ама разбира се, сеньор! Не може да се очаква друго от глупава стара жена като мен! Сабрина сигурно е в павилиона край езерото. Това е любимото й място и често ходи да плува рано сутрин. Колко глупаво от моя страна! Веднага ще изпратя някого там!
— Остави! Кажи ми само къде е, аз сам ще ида — заяви ядосано Брет. И ако е там, ще й извия врата, закани се яростно той. Как можа да изплаши така старата Бонита! А ако не е…
Бонита му описа мястото и той тръгна веднага. Когато влезе в павилиона, Сабрина спеше дълбоко. Пак го обладаха грозни съмнения. А може би хитрушата нарочно го примамваше тук? Ала дълбоко в себе си изпита облекчение. Разтърси я грубо и изкрещя:
— Събуди се, Сабрина, ако въобще спиш! Бонита е пратила да те търсят навсякъде.
Сабрина сънено отвори очи и примигна насреща му. Разтърка ги като малко дете и се прозя:
— Какво каза? Нещо за Бонита?
— Уплашила се е до смърт заради теб. Страхува се, че си попаднала в ръцете на бандити.
Сабрина изглеждаше смаяна.
— Бандити? Тук? Нима вярваш, че са толкова глупави! Ранчото е сигурно! Никой не смее да припари насам!
— Това място съвсем не сигурно, освен това не е редно да бродиш из горите като някоя циганка! Защо баща ти позволява това? Тук всеки може да те намери! Ако още веднъж направиш подобна глупост, така ще те напердаша, че да не можеш цяла седмица да седнеш! — изкрещя сърдито Брет и я дръпна да се изправи. — Да вървим! Не съм спал тази нощ и нямам настроение да се карам с теб.
— Пусни ме! — извика Сабрина и направи опит да се изтръгне от ръцете му. — Причиняваш ми болка!
— Нали твърдеше, че тук никой не може да ти стори зло? — подигра се той.
Сабрина бръкна светкавично в ботуша си, измъкна ножа и посегна да прониже дланта му. Брет се дръпна назад и тя успя да се освободи.
Нефритените очи потъмняха от гняв.
— Ах ти, малко зверче! Крайно време е да ти дам урок!
Застанал насреща й, той изглеждаше невероятно привлекателен. Черната копринена риза подчертаваше суровото мургаво лице, а под тънките бричове изпъкваха дългите мускулести крака. Тези бедра само преди няколко часа се притискаха до моите, помисли Сабрина и преглътна. Но сега цялото му тяло трепереше от гняв и това я уплаши. Пръстите й инстинктивно обхванаха още по-здраво дръжката на ножа. Та тя съвсем не искаше да се бори с него — искаше само да бъде обичана!
Но Брет не й остави избор. Нахвърли се върху нея, бърз като дива котка. Сабрина понечи да се защити е ножа, но не успя. Мъжът сграбчи ръката й и я удари в бедрото си. Ножът отхвръкна надалеч.
Брет пусна ръката на Сабрина и каза тихо:
— Е, как ще се защитаваш сега?
— Нямам никакви намерения — отговори спокойно Сабрина и невъзмутимо пристъпи към него.
Брет недоверчиво я проследи с очи. Когато застана точно пред него, тя протегна ръка.
Той дълго я гледа. Само да не беше толкова хубава, тялото й толкова привлекателно и мястото толкова усамотено. След малко се засмя и й подаде ножа.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Двамата мълчаливо се върнаха обратно в хасиендата. Всеки съзнаваше близостта на другия, но не се решаваше да наруши крехкия мир, който цареше в момента.
На входа ги посрещна отдъхналата си, но побесняла от гняв Бонита, с което се стопи всяка възможност за личен разговор. Брет се оттегли в стаята си и спа до късно следобед. Има време само да се избръсне и облече, преди да потегли с Алехандро за Накодочес.
Мисията Нуестра Сеньора де Гуадалупе в Накодочес била основана през 1700 година. Отначало представлявала незначителен граничен пост, в който имало само шепа войници и някой и друг навикнал на всичко свещеник. От време на време мисията била изоставяна, едва към 1770 година около стария граничен пост изникнало село. В момента там живееха около шестстотин души и когато Брет мина с коня си по тесните прашни улици между дървените къщи, видя най-различни хора — индианци, фермери, търговци, войници и свещеници.
Най-голямата постройка в Накодочес беше каменна къща, която служеше за склад, издигната през 1779 година от един от водещите заселници в този район, Хил Антонио Ибаро. Би могла да послужи отлично за складиране на реколтата от захарна тръстика на Алехандро, помисли си веднага Брет — ако изобщо се стигнеше дотам.
Брет много бързо беше осъзнал, че историята със засаждането на захарна тръстика е само каприз на Алехандро, нищо повече. Земята наистина бе подходяща, но се изискваше много работа и време. Освен това тук нямаше подходящ пазар. Захарта трябваше да се изпраща по суша до Начиточез, Луизиана, а оттам е кораб до Ню Орлиънс. Алехандро не прояви особен интерес, когато Брет му обърна внимание върху трудностите, само каза: