Карлос се изчерви но се насили да се усмихне и взе ръката на Сабрина в своята.
— Хайде, нека не се караме! Констанца и сеньор Дейнджърмънд не означават нищо за нас, нека не говорим повече за тях.
— Аз не съм започвала, ти си този, който не млъква — произнесе укорително Сабрина.
Карлос е удоволствие би й зашлевил някой шамар, но положи усилия да се овладее.
— Имаш право. Най-добре да поговорим за нас двамата… и за нашата сватба, скъпа.
Сабрина рязко дръпна ръката си.
— Карлос, аз не те обичам и не искам да се омъжвам за теб — отговори сериозно тя и го изгледа с тъжни очи. Той беше толкова добър приятел и не биваше да храни напразни надежди. Погали го по бузата. — Потърси си някоя друга. Аз само бих те направила нещастен.
— Не искам друга! — запротестира ядосано Карлос. — Тази сватба е най-съкровеното желание на родителите ни!
За да разведри малко натегнатата атмосфера, Сабрина отговори е лека усмивка:
— Виждаш ли, аз наистина ще те направя нещастен. Ето че ми се сърдиш още отсега.
Карлос съзнаваше, че не бива да я насилва, затова отговори на усмивката и пусна ръката й.
— Добре, мила, печелиш. Засега поне.
Сабрина облекчено се облегна назад и отпи от чашата си. Съжали, че не може също така лесно да се отърве от мисълта за Брет и хубавата вдовица. Неволно очите й се отправиха отново към двамата и тя промълви:
— Ако се оженят, ще ми е жал за нея. Като съпруг Брет положително ще бъде самият дявол.
Карлос се вцепени.
— Дявол! Девил Дейнджърмънд! — извика след малко той. Спомни си и щракна възбудено с пръсти.
— Естествено! Сега знам къде съм го виждал! Девил Дейнджърмънд! Телохранителя на контрабандиста Френчи!
Сабрина го изгледа объркано.
— За какво говориш, Карлос?
Младежът се обърна към нея, стисна двете й ръце и възбудено продължи:
— Знаех си, че вече съм го виждал, Сабрина. Той е лош, опасен човек! Питам се дали баща ти знае, що за долен негодник е приютил под покрива си. Телохранител на главатаря на контрабандистите, брутален убиец, това е в действителност почтеният сеньор Дейнджърмънд!
Сабрина загуби ума и дума.
— Сигурно се лъжеш! Той наистина има славата на див и буен, знам го от писмата на леля София, но никога не е вършил нещо незаконно или позорно!
— А аз ти казвам, че е бандит! Спомняш ли си, когато бях последния път в Ню Орлиънс, малко преди сватбата на Каталина? — Сабрина кимна. — Мама ме беше помолила да намеря възможно най-елегантния плат за роклята й, затова отидох при контрабандиста Френчи. Той има страшна слава, граби и убива, ала е толкова силен, че корабните капитани продължават да търгуват с него, макар да се страхуват за живота си. Отидох и аз, защото само при него има от прекрасните френски платове. Нали не можех да се върна в къщи с празни ръце! И така, попаднах в бърлогата на лъва, и точно там срещнах сеньор Дейнджърмънд! Докато преговарях с Френчи, той стоеше до нас с изваден нож и само чакаше сгоден случай да ми пререже гърлото.
Сабрина все още не искаше да повярва в тази чудовищна история и с надежда промълви:
— Ти сигурно се лъжеш! Не мога да повярвам, че говориш за Брет!
Карлос й хвърли състрадателен поглед.
— Сеньор Дейнджърмънд е човек, който не се забравя толкова лесно, а и името му е рядко. Да не искаш да ме убедиш, че има двама със същото име, еднакво високи и с тези дяволски зелени очи?
Сабрина поклати глава.
Карлос пожела да се наслади докрай на триумфа си.
— Сабрина, този мъж е убиец! За малко не уби едно беззащитно момиче, докато бях там — видях го със собствените си очи!
Сабрина изстена от ужас.
— Посегнал е на жена? — пошепна гневно тя.
— По-лошо! Нарани я е нож! Трябваше да го спра, макар че… — Той сведе засрамено очи. — Тя беше уличница, Сабрина. И се твърди, че той се е гаврил е нея безмилостно. — После бързо прибави: — Това научих едва по-късно, след като го издърпах от стаята й и го изхвърлих на улицата!
Ръцете на Сабрина се свиха в юмруци.
— Много добре, Карлос! Жалко, че не си го накарал да опита собствения си нож! Защо не бях на твое място…
Карлос промърмори скромно:
— Милимка, аз бях случайно там и тъкмо се канех да напусна това позорно място, когато чух сърцераздирателните викове на момичето. Веднага изтичах нагоре по стълбите и разбих вратата. За щастие то беше живо, но онзи я беше направо нашарил с ножа си. Крещеше, че искала да му открадне парите. Положих много усилия да се овладея, иначе този тип щеше да се намуши на острието ми. Задоволих се да го изхвърля. Ето това, скъпа, е историята на първата ми среща със сеньор Дейнджърмънд.