Беше почти като миналата година — само присъствието на Брет Дейнджърмънд все повече я плашеше. Сабрина имаше чувството, че той е навсякъде. Разговаряше с хората, шегуваше се с Бонита, вслушваше се внимателно в деловите разговори на Луис и Алехандро. Очите й неволно го следваха, възхитени от високата стройна фигура, елегантността и чара, които покоряваха всеки приближил се до него. Гневеше се на самата себе си, защото не можеше да устои на притегателната му сила и присъствието му събуждаше в душата й сладостен копнеж. Постоянно се улавяше, че боязливо следи тъмната му глава сред множеството.
В чест на Сабрина бе организиран бой е бикове, който темпераментни млади мъже щяха да застана срещу предизвикателството на огнените черни животни. Сковаха временна арена с трибуна, над която опънаха жълто платно, за да защити дамите от яркото слънце.
Сабрина наблюдаваше с критичен поглед младите кавалери, които с плащ и меч предизвикваха бика и го нападаха. Ала разбра какво значи истински страх едва когато на арената излезе Брет. Сърцето й сякаш спря, лицето пребледня като платно, а ръката й мачкаше не съзнателно красивото ветрило в яркочервено и златно, което Карлос й подари за рождения ден.
От гърдите й се изтръгна стон и Карлос, който беше предпочел да не участва в тази опасна игра, й хвърли остър поглед.
— Нещо не е наред ли, скъпа?
Сабрина се насили да изглежда спокойна, опитвайки се отчаяно да прикрие страха, който стягаше гърлото й.
— Нищо ми няма! Защо питаш?
— Стори ми се, че си загрижена за грингото. В края на краищата това е испански спорт, а едрите мъже не са много бързи в краката. Интересно как ще се справи с яките бикове на баща ти.
Сабрина кимна разсеяно и загрижено впи очи във високия, широкоплещест мъж, застанал в средата на арената. Косата му лъщеше на слънцето синьо-черна. Носеше испанско облекло и тя трябваше да признае, че му стоеше отлично. Тъмнозелените панталони, обшити със злато, прилепваха плътно по ханша му. Риза та блестеше ослепително бяла в следобедното слънце а червеният плащ вихрено се завъртя във въздуха, когато замахна няколко пъти за проба.
Брет кимна с глава и бикът беше пуснат. Насърчаван от буйните викове на тълпата, на арената се втурна огромен, сърдит звяр. Дългите, коварно извити рога блестяха под слънчевите лъчи. Сабрина безпомощно проследи с очи как дивото животно се спусна към едрата фигура с яркочервения плащ, която го очакваше неподвижно. За огромна радост на зрителите Брет се оказа отличен матадор, който се движеше с невероятна бързина и сръчност. Всеки път, когато бикът почти го докосваше, той отскачаше назад в последната секунда и оставаше незасегнат. Тълпата полудя от възторг, когато Брет изпълни класическите, традиционни размахвания на плаща, така наречените „вероники“. Платът се мяташе пред очите на бика и той се втурваше побеснял — само на косъм от тялото на Брет. Когато настъпи решителният миг на смъртоносния удар, мечът улучи точно там, където трябваше, и животното грохна мъртво. Из тълпата се понесе почтителен шепот.
Неподвижна като каменна статуя, Сабрина нито за миг не беше откъснала очи от арената. Едва по-късно откри, че ноктите й са оставили кървави ивици по дланите.
Накрая се отпусна изтощено на стола, но само след минута се изправи като свещ, защото Брет се наведе, отряза ушите на бика и тръгна право към нея. Спря непосредствено пред трибуната, изгледа предизвикателно Карлос, след това впи очи в лицето на Сабрина и й подаде кървавия трофей, за който бе рискувал живота си.
Сабрина се поколеба, сърцето й биеше до пръсване. Отчаяно затърси в неподвижното тъмно лице знак, който да подскаже защо й се оказва тази чест. Разкъсвана между надеждата и гнева, се запита дали мъжът насреща й съзнава значението на този жест. Беше безпомощна — можеше ли да приеме трофея и по този начин да изрази съгласие с всичко, което означаваше той?
Очите на всички бяха приковани в Брет и Сабрина. Подобен жест имаше силата на открито предложение за женитба, или най-малкото представляваше знак, че Брет има сериозни намерения към дъщерята на Алехандро, и присъстващите се питаха как ли ще реагира тя.
Сабрина виждаше само мъжа пред себе си, обичан и мразен едновременно. Каква ли игра играеше?
Изведнъж между двамата прескочи искра. Сабрина усети лудо желание да се хвърли в прегръдките му и да покаже на цял свят, че го обича. С крайчеца на окото си отбеляза, че Карлос трепери от яд, но улови и насърчителната усмивка на баща си. Приведе се и дръпна трофея от ръката на Брет.
— Благодаря, сеньор. Вие ми оказвате голяма чест — произнесе отчетливо тя, със святкащи от гняв очи.