— Съмняваш ли се? — попита с опасно спокоен глас.
Оли преглътна. Имаше дни, когато Дейнджърмънд го караше да трепери, и днес беше един от тях. От високата, тъмна фигура се излъчваше властност и склонност към насилие и Оли имаше неприятното чувство, че е застанал пред буре барут с много къс фитил.
Подръпна смутено ухото си и призна с обичайната си откровеност:
— Преди две седмици щях да кажа не. Но през последните дни… Само че вие не се държите като влюбен, шефе. Понякога ми се струва, че искате да й извиете врата. Никога не съм ви виждал такъв и не мога да ви разбера. Или я обичате, или не! А ако не, защо беше този театър днес следобед?
— Любовта има твърде малко общо с брака, малки ми приятелю — обясни уморено Брет.
— Брак по разум? — ужаси се Оли.
Брет се засмя, но този смях беше горчив.
— През последните дни не съм мислил за нищо друго. Много е просто. Обичам Алехандро с цялото си сърце, а неговата дъщеря има обожател, който нищо не струва. Разбираш ли ме сега? Оли кимна.
— Впрочем, Алехандро не е споменал нищо, но аз съм убеден, че ще остане възхитен, ако поискам ръката на Сабрина. И ще го направя. Като се ожени за мен, баща й ще бъде сигурен, че съпругът на дъщеря му няма да пропилее семейното богатство. Няма да се наложи Алехандро да стои и да гледа как всичко, за което е работил, попада в ръцете на един безделник.
Оли го огледа цинично, поклати глава и каза:
— Никога не бих повярвал, че ще доживея деня, в който ще се самозалъгвате, шефе.
Брет сви пестници и един мускул трепна на бузата му.
— Смятам, че дори за моя вкус ставаш прекалено дързък.
— Ах, наистина ли? — отговори равнодушно Оли. — Знаете ли какво мисля? Вие просто не понасяте истината! Опитвате се да си втълпите, че се жените за мис Сабрина само защото искате да зарадвате дон Алехандро. Ако това е вярно, аз съм папа!
Брет дълго мълча. Тъмното му лице изглеждаше толкова безизразно, та Оли помисли, че не го е чул. После нефрително-зелените очи светнаха насреща му е толкова измъчен, гневен поглед, че момчето отвърна глава. Брет каза тихо:
— Да не мислиш, че не го разбирам! — И излезе от стаята.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Остатъкът от следобеда беше непоносим за Сабрина. Жените й се усмихваха съучастнически, мъжете я поздравяваха. Накрая дойде и Алехандро, обгърна е обич раменете й и каза:
— Мъдро решение, дете, много мъдро. Щастлив съм. — А тя едва не се пръсна от гняв!
Ала когато настъпи вечерта, Сабрина, изкъпана и приготвила дрехите си, усети как в душата й се надига радостно предчувствие. Направи опит да го потисне, внушавайки си, че й предстои ужасна вечер и Брет няма да я погледне, но така и не успя. Накрая се отказа от мрачните мисли. Как можеше човек да има лошо настроение в нощ като тази? Пълната сребърна луна озари короните на дърветата, въздухът беше топъл и мек като коприна, ухаеше на рози и жасмин и възбуждаше. Душни звуци на китари и маримба изпълваха мрака. Беше нощ за влюбени, нощ, изпълнена с обещания, маранята просто трепереше от очакване.
Сабрина побърза да се облече. Кехлибарено-златистите очи заискриха, бузите й се зачервиха. Нямаше търпение да слезе долу — и да види Брет. Роклята беше подарък от баща й — прекрасно творение от лавандуловосиня коприна. Деколтето беше кръгло и дълбоко, гърдите се издигаха подканващо над корсажа. Широк виолетов колан обгръщаше талията, а надиплените поли бяха обточени с волан от светла дантела. Късите буфан-ръкави подчертаваха съвършената извивка на раменете.
Косата падаше на меки къдрици по гърба, сребърните гривни от Бонита подрънкваха весело на китките й, сребърни обици святкаха през огненочервените кичури. Щом се раздвижеше, от нея се разнасяше ухание на лимонов цвят. Сабрина прати въздушна целувка на Бонита и изхвръкна от стаята, изпълнена с очакване. Тази нощ непременно щеше да е прекрасно изживяване.
Нощта наистина се оказа забележителна. Щом слезе по стълбата, Брет изведнъж изникна пред нея. За безкрайно дълъг миг погледите им се срещнаха и възхитеното изражение на нефритенозелените очи стисна гърлото на Сабрина и я изпълни с радостно опиянение. Това чувство не я напусна през цялата нощ.
И с Брет беше същото. Той беше винаги наблизо и въпреки това й даваше свобода да се забавлява и да танцува с други. Нямаше нужда от думи, всеки разбираше и най-малкия жест на другия.
Алехандро ги наблюдаваше доброжелателно и нежно докосваше сребърната гривна е тюркоази, подарена му преди много години от Елена.
— Тя е в сигурни ръце, любима… в сигурни. И е обичана — шепнеха тихо устните му.