— Нещо по-силно! — поиска рязко той.
Констанца плесна с ръце и няколко минути по-късно Карлос вече седеше на стола до нея и гневно се взираше в кихлебарената течност в чашата си. Обърна уискито на един дъх и веднага си наля още.
— Защо не беше днес на празненството?
— Защо не исках да се чувствам така, както ти сега — отговори сухо жената. — Разочарована и безпомощна. Трябва ли да заключа, че не всичко е протекло според желанието ти?
— За Бога! Никога не съм бил бесен като днес! Стоях и гледах как Сабрина е като замаяна от грингото, а мен, мен ме отблъсна! Страшно ми се иска убия и двамата!
— Какво се е случило? Надявам се, че все пак ще оправиш нещата?
Карлос описа събитията на деня и установи със задоволство, че когато й разказа за жеста на Брет след борбата с бика, Констанца пребледня като мъртвец.
— Това те засяга, нали? Само си представи как се чувствах аз! А милият ми чичо… Някой ден ще си плати за това!
— Нима толкова лесно загуби надежда, че Сабрина ще стане твоя жена?
Карлос се засмя:
— Аз? Да се откажа? Никога! Пък и не мога — разорен съм без богатството й! Трябва да го имам, иначе ще бъда принуден да крада, за да свързвам двата края!
Констанца беше видимо облекчена:
— Какво мислиш да правиш? Ако Алехандро приеме Брет за свой зет и Сабрина се съгласи, какво още би могъл да сториш?
— Бих могъл да го убия — предложи спокойно Карлос.
Констанца присви очи.
— Не! Ако от главата му падне дори косъм, ще се каеш цял живот, обещавам ти го!
В гласа му прозвуча заплаха:
— Сериозно ли говориш, скъпа? Оставяш един гринго да забие клин между нас? След всичко, което сме преживели заедно?
Констанца се насили да се усмихне.
— Никога не бих те заплашвала, Карлос… Ала ако възнамерявах да ти отнема Сабрина, не би ли се опитал да ме спреш?
Карлос кимна колебливо.
— Сигурно, скъпа, ние толкова си приличаме. Нищо не е в състояние да ни спре. Целта е ясна — Сабрина и богатството й за мен, грингото и парите му за теб! Имаш ли някакъв план?
— Може би — прошепна тайнствено тя. — Но ще те струва много пари.
Карлос направи гримаса.
— Нали знаеш колко съм зле е финасите, поне за сега.
— Искаш ли да имаш Сабрина?
— Разбира се, че я искам!
— Тогава ще намериш начин да ми дадеш това, от което се нуждая, нали?
— Да! — отговори Карлос, скърцайки със зъби. Констанца сведе очи и заговори със странно развълнуван глас:
— Може би ще успееш да завоюваш Сабрина — тя е жена и трябва да се подчинява на баща си… или на настойник. Но аз се съмнявам, че бих могла да стана сеньора Дейнджърмънд. Никой не може да принуди един мъж да се ожени, както това толкова често става с жените.
Тя вдигна очи и Карлос с изненада видя колко болка имаше в погледа й. Трогнат, той улови нежно ръката й.
— Толкова много ли значи за теб този мъж?
Тя се усмихна измъчено:
— О, да, толкова много, че няма да го преживея ако се ожени за друга. — Гласът й стана твърд. — Затова ще сторя всичко, за да възпрепятствам женитбата му за Сабрина. Тя има всичко — пари, младост и обществено положение, — а аз си нямам нищо! Би било несправедливо, ако на всичкото отгоре получи и такъв мъж.
— А знаеш ли как да й го отнемеш? Как ще предотвратиш годежа?
— Може би няма да мога да спра събитията, но ще разруша тази любов. Ако е такава, каквато изглежда Сабрина ще гледа на Брет само с презрение.
— Как?
Констанца се усмихна.
— Това няма да ти кажа. Първо трябва да ми намериш злато — много злато, Карлос, защото когато свърша с твоята Сабрина, вече няма да мога да остана в Накодочес. Трябва да се махна завинаги или истината ще се разкрие и тя ще узнае, че сме я излъгали. Следователно, щом ми донесеш достатъчно злато, за да платя пътуването си до Испания и да изживея там остатъка от дните си в лукс, ще ти разкажа плана си.
— Нямаме много време — настояваше Карлос. — Трябва веднага да се направи нещо.
Констанца отговори остро:
— Ще го направя, щом изпълниш твоята част от уговорката — състояние в злато. Получа ли го, Сабрина ще е твоя.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Отдавна бе минало среднощ, когато и последният гост напусна хасиендата. Сабрина уморено пожела лека нощ на баща си и Брет и побърза да се качи в стаята си. Метна новата рокля на един стол и се вмъкна с доволна въздишка под завивките, с твърдото убеждение, че ще заспи веднага.
Но не стана така. Тази вечер се бяха случили толкова много неща и прекрасните спомени дълго я държаха будна. Обръщаше се от една страна на друга и с радост очакваше новия ден.
Накрая стана и се заразхожда неспокойно из стаята. После гола, както си беше, излезе на балкона и се загледа в нощта. Лунната светлина се отразяваше във водата на езерото и Сабрина изведнъж разбра какво й се иска да направи. Наметна една стара рокля върху голото си тяло, промъкна се по тъмната стълба надолу до входната врата и изтича боса към павилиона.