ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Сабрина също не можа да заспи. И тя се бореше е мъчителни съмнения.
Не че съжаляваше за това, което се случи тази нощ. Стана жена, жена на Брет, и нищо не можеше да помрачи радостта й. Но обичаше ли я той? Нямаше съмнение, че я желаеше — тялото го издаваше, а и той сам го призна. Но това не беше любов. Дори във върховния миг Брет не проговори за любов. Е, може би мъжете бяха по-различни от жените и не им беше нужно да обичат, за да изпитват плътски радости.
Сабрина побърза да отблъсне тези неприятни мисли. Карлос я бе отровил със злобните си намеци. Брет трябваше да я обикне — и тогава тя нямаше да позволи нещо да ги раздели. Заедно щяха да устоят на всички превратности, да изживеят бъдещето си…
Сабрина се прозя доволно, сгуши се във възглавниците и с усмивка потъна в дълбок сън.
Тази сутрин Алехандро трябваше да закуси сам. Бонита му съобщи, че Сабрина все още спи дълбоко. Оли пристигна със същата вест за Брет. Алехандро замислено отпи глътка кафе. И той си бе легнал по същото време като тях, бе много по-стар, а нямаше трудности при ставането. Внезапно по лицето му просия усмивка. Сети се за лунните нощи в миналото, когато ухажваше Елена. Дано Бог даде…
Още следобед се изпълни най-съкровеното му желание. Брет помоли писмено за среща в библиотеката и по всички правила на етикета поиска ръката на Сабрина. Алехандро не беше на себе си от радост и засрамено призна, че като го поканил, се надявал точно на това, а плантацията за захарна тръстика била само предлог.
Брет се засмя и отговори, че подобна мисъл вече му била минала през ума. После двамата обсъдиха подходящата дата за оповестяване на годежа, както и къде и кога да стане сватбата. След известно време Брет се засмя и подхвърли:
— Мисля, че преди да продължим разговора, трябва да попитаме дали дъщеря ти е съгласна да се омъжи за мен. Нищо чудно да каже „не“.
— Немислимо! — извика Алехандро. — Всъщност прав си: с нея човек никога не е сигурен. Ще я извикаме. — Той отиде до вратата и махна на майордома Клементе да дойде при него. — Потърси сеньорита Сабрина и я помоли да дойде в библиотеката.
Клементе се завтече със светнало лице. След вчерашната сцена на арената цялата прислуга знаеше, че предстои годеж, и всички бяха в радостно очакване.
Клементе срещна Сабрина тъкмо когато тя слизаше по стълбата и учтиво й предаде молбата на Алехандро. После погледа малко след нея и изтича кухнята, за да съобщи радостната новина на останалите.
Този ден Сабрина беше положила особени усилия за външния си вид и изглеждаше замайващо красива. Червенозлатистата коса се спускаше по рамене; й, в дълбочината на кехлибарените очи се таеше очакване, нежна усмивка играеше на устните й, снежнобялата муселинена рокля подчертаваше златистия блясък на кожата й.
Брет я видя пръв и тялото му бе пронизано от разтърсващо, неподдаващо се на описание чувство.
Вече нищо не беше от значение. Сабрина трябваше да стане негова.
Младата жена плахо посрещна погледа му и очарователно се изчерви. Беше забравила как реагира на близостта му и с удивление почувства как пулсът й се ускори само при вида на красивото, остро изсечено лице.
Алехандро ги наблюдаваше доволен. Пристъпи към дъщеря си и с нежност заговори:
— Дете, Брет иска да те пита нещо. Като добър баща ще ви оставя насаме. Надявам се от все сърце, че този разговор ще ти хареса.
Той излезе и двамата внезапно откриха, че не знаят какво да си кажат. Брет имаше опит с жените, но никога не беше правил истинско предложение и сега трескаво търсеше подходящите думи. Всъщност много му се искаше да я прегърне, да покрие е нежни целувки лицето й и просто да прошепне в ухото й първото, което му дойде на ума.
След известно време мълчанието стана непоносимо и той започна сковано:
— Попитах баща ти дали разрешава да се оженим. Той отговори, че много ще се радва. Надявам се и ти да се зарадваш…
Сабрина не разбра колко усилия му костваха тези кратки думи, не разбра защо просто не протегна ръце и не я прегърна. Колко студено се държеше днес — къде изчезна нежният любовник, който беше през нощта?
Огледа объркано сдържаната му физиономия. Този човек си оставаше загадка за нея. Какво стана с пламенната му страст? Защо беше толкова студен и далечен? Ето че пак се появи тази неприятна мисъл: не продума нито веднъж за любов. Дори сега не искаше да й каже дали означава нещо за него.
Обхванат от трескаво, нетипично за него вълнение, Брет почувства въздържаността й и избухна:
— Ще се омъжиш ли за мен?
Лицето на Сабрина пламна от гняв. Дощя й се да изкрещи в лицето му „Не!“, но нима можеше да живее без любовта му? Трябваше да го има до себе си за цял живот. Затова отговори е подобен на неговия рязък тон: