В първия миг Сабрина сякаш се скова, но след топа се сети как малкият пъдпъдък всеки ден се оглеждаше за нея, и изведнъж я обзе гняв. Нададе силен вик, грабна един сух клон и се хвърли към змията.
Брет чу вика и хукна обратно към гнездото. Хълцайки, Сабрина продължаваше да шиба змията с клона. Влечугото беше отдавна мъртво, когато Брет успя да изтръгне клона от ръцете на момиченцето. Малката хлипаше отчаяно, сълзи се стичаха по лицето й, а в очите блещукаха златни искри. Отпусна ръце и се хвърли в прегръдките на Брет.
— Тя ги е изяла! — извика, изпълнена с отвращение.
— Знам, миличка, знам. Но такива неща се случват в природата — промълви безпомощно Брет. Вдигна Сабрина, притисна я до себе си и зашепна успокоителни думички в ухото й.
Малката го прегърна през врата и скри лице под брадичката му, но внезапно вдигна глава и каза строго:
— Не биваше да се случва! Не и с моя пъдпъдък!
Брет се взираше в разплаканото личице и много му се искаше да й каже нещо утешително, но думите засядаха в гърлото му. Пълните със сълзи очи святкаха от гняв, бузките пламтяха. Пълните мамещи устни бяха само на сантиметри от неговите и внезапно го заля вълна от нежност. Отблъсна Сабрина и грубо я пусна на земята. Едно седемгодишно момиче нямаше право да събужда у него такива чувства. Пое дълбоко въздух и се опита да се съсредоточи върху това, което искаше да каже.
— Не, не трябваше да се случва, мъничката ми, но ето че стана. Трябва да се примириш с това. Природата е жестока, животът също. Не всичко става според желанията ни — смънка безпомощно той.
Стана така, сякаш смъртта на пъдпъдъка сложи край на разбирателството помежду им. Брет започна да избягва Сабрина. Онова, което изпита към нея, беше достойно за осъждане и той се опитваше да се убеди, че случилото се е още едно доказателство колко опасни могат да бъдат жените — дори и най-младите. Сабрина страдаше много от създалото се положение. Чувстваше се объркана и наранена и колкото повече наближаваше денят на заминаването им за Накодочес, толкова повече се убеждаваше, че сеньор Брет не заслужава да бъде обичан — той беше чудовище!
Два дни след случката със змията Брет слезе от коня след утринната езда и чу как един от ратаите в обора се караше на Мартин. Като забеляза, че Брет наблюдава сцената, брат му потрепери от страх. Английският коняр беше извън себе си:
— Махна ли змията? Нямам нищо против да ловиш животни, но няма да търпя змии в близост до конюшнята, още повече проклетата мокасинова змия — само през трупа ми! Недоумявам как можеш дори да се допреш до такова нещо! Ще я пуснеш на свобода още днес или ще я убиеш!
Мартин се опита да избяга, но нямаше късмет. Брет го настигна и го напердаши здравата. Няколко дни след това момчето ходеше с насинено око.
В деня преди осемнадесетия рожден ден на Брет, София и Хю се завърнаха от краткото си сватбено пътешествие. Бракът явно се отразяваше добре и на двамата. Изглеждаха влюбени като през първия ден.
Скоро след завръщането си София забеляза, че между Брет и Сабрина нещо не е наред. Следващата сутрин тя попита Елена:
— Какво, за Бога, е станало между дъщеря ти и доведения ми син? Ядосала ли го е?
Елена вдигна безпомощно рамене.
— Не знам, но е удоволствие бих издърпала ушите на Брет! Отначало беше толкова мил, а след това изведнъж престана да й обръща внимание. Мъже! Никога няма да ги разбера!
Следобед пристигна подаръкът на Хю за рождения ден на Брет. Цялото семейство се събра във варосаната конюшня, за да му се възхити. Прекрасен двегодишен, кестенявокафяв жребец, силно и темпераментно животно, което Брет сам трябваше да опитоми и обязди.
При вида на полудивия пръхтящ кон Сабрина веднага забрави обтегнатите си отношения с Брет. Жребецът беше чистокръвен, арабският му произход личеше от малката дръзка глава и дългите, невероятно стройни крака. Беше във възторг. Гневът й се изпари и тя се взря с отворена уста в лъскавата кожа на жребеца, червеникава в ярката дневна светлина. Конят се изправи на задните си крака и заудря с копита. Сабрина въздъхна:
— О, сеньор Брет! Той е чудно хубав!
Брет беше поразен от великолепния подарък и забрави решението си. Усмихна се на Сабрина и каза:
— Прекрасен е, миличка.
Тя отвърна на усмивката му. Камък се смъкна от сърцето й и светът отново стана прекрасен. Сбърчи малкото си носле и упорито настави:
— Той е не просто прекрасен, той е просто чудно хубав! Погледни само как блести слънцето върху кожата му — същински пламък. Чудно хубав пламък! Трябва да го наречеш Пламък, отива му, той е огнен кон!