— Защо? — отвърна рязко Брет. — Дамата знае какво иска. Съмнявам се, че думите биха могли да променят решението й.
Алехандро вдигна в отчаяние ръце към небето и излезе. В патиото се възцари тишина. Очите на Сабрина се насочиха към неподвижната фигура на Брет и ледената черупка се пропука.
О, Боже! — изплака вътрешно тя. Това ли измамно лице съм обичала! Тази лъжлива уста ли ме е възпламенявала!
Той стоеше там, висок и мъжествен, и не откъсваше очи от нея. Ъгловатото му лице беше като издялано от камък и Сабрина се почувства беззащитна пред бурята, която внезапно я връхлетя. Стената, с която се беше обградила, се разби на хиляди парченца. Болка и гняв, отвращение и яд я задавиха и тя се обърна да излезе, преди да е изтървала нервите си и да се е нахвърлила върху него като тигрица. Не искаше в никакъв случай да покаже слабостта си.
Можа да направи само две крачки. Въпреки ръста си, Брет беше бърз като светкавица. Сграбчи я брутално за ръката и рязко я обърна към себе си.
— Няма така лесно да си идеш от мен, съкровище — изсъска той. — Мисля, че двамата трябва да си поговорим още малко. Искам да знам защо така внезапно промени решението си!
Констанца я бе помолила да не я издава, затова Сабрина се скри зад гнева и изфуча:
— Не съм длъжна да се оправдавам. Не и пред човек като теб!
— Лъжеш се, скъпа! Най-вече пред мен!
Тя напразно се опита да се освободи.
— Пусни ме! Не искам да говоря е теб — никога вече!
Смехът му прозвуча горчиво.
— Така е, жените никога не желаят разумен разговор. Те просто си играят с чувствата на мъжа, а когато им омръзне, го унищожават. — Пусна ръката й и я хвана за брадичката. Тъмнозелените очи се впиха в нейните. — И на това красиво лице съм вярвал! Като си представя, че почти щях да се оженя за теб, малка тигрице!
Тя се опита да се изтръгне от болезнената хватка.
— Каква тигрица? Не смей да ме наричаш така!
— Защо не? — изсмя се подигравателно Брет. — Много по-мило е от имената, които заслужават жените като теб. Имена като развратница… мръсница… предателка!
Сабрина спря дори да диша. Обърна лице настрани и застина.
— Едва не се излъгах — изсъска той. — Бях готов да ти повярвам. — Спря и презрително изкриви лице. — Всъщност, какво ме интересува? Ти беше просто една илюзия…
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Април 1806 година беше чудно хубав месец в Накодочес. Природата се къпеше в цвят и зеленина. Животът отново се пробуждаше. Пъстри сърнета обикаляха из поляни и гори, новоизлюпени птичета цвъркаха в гнездата си, а веднъж по време на самотните си разходки Сабрина изненада дори една женска пума, заспала на слънце с двете си пухкави деца.
Един слънчев ден в средата на април Сабрина седеше сама в павилиона. Чувстваше се потисната, на сърцето й беше тежко. Ала това се повтаряше всяка пролет. Обхващаше я меланхолия — и винаги през април, откакто преди шест години Брет Дейнджърмънд бе влязъл в живота й. Шест години, сепна се уплашено тя. Нима наистина бе минало толкова много време от деня, когато я изненада на поляната и тя го рани с ножа?
Невероятно, колко неща се бяха случили през тази шест години. Наполеон стана император на Франция, Испания и колониите се превърнаха в марионетки в ръцете на новия владетел. Луизиана вече не принадлежеше на Испания. Не беше дори и френска — Наполеон се бе погрижил за това. Сега беше част от държавата на онези нахални американци. На грингосите, каза си Сабрина и презрително изкриви уста. Англия и Франция все още бяха във война, един сблъсък, който се отрази ужасно на стара Европа и който, както вярваха мнозина, скоро щеше да въвлече във водовъртежа си и още младите Съединени Щати. Томас Джеферсън навлезе във втория си мандат като президент на страната и хората се надяваха, че ще направлява непокътнат държавния кораб през тези опасни времена, въпреки принудителната мобилизация на американски моряци от британците и катастрофалните последици, които войната в Европа имаше за американската търговия.
И в своята родина Джеферсън трябваше да се бори с опасности: испанците бяха побеснели от начина, по който Наполеон продаде Луизиана, и от факта, че Съединените Щати имаха наглостта да обявят за своя западна граница Рио Гранде, с което на практика заемаха почти цял Тексас. Испания настояваше, че границата минава по река Сабин и заяви, че при нужда ще защитава със сила именията от западната страна на реката. Във въздуха витаеше война и от седмици насам към Накодочес се стичаха испански военни части и хранителни припаси. Испанците рискуваха с изпращане на войска през река Сабин на американска територия и ситуацията между двете държави стана взривоопасна.