А кой би могъл да помисли, че леля Франсиска ще се промени така ужасно след смъртта на мъжа си? Мегерата, която управляваше с желязна ръка дома на семейство да Ла Вега, вече не съществуваше. На нейно място се появи една достойна за съжаление, прекършена старица.
С течение на годините ранчото де Ла Вега намаля наполовина, а след смъртта на Луис, Карлос продаде хасиендата и се пресели с майка си при Сабрина и баща й. Сабрина скоро се примири с присъствието им в дома си, макар да й беше неприятно, защото Карлос продължаваше да храни надежди един ден да се ожени за нея.
— Толкова много мъртви — каза си горчиво младата жена. Само преди една година си отиде и баща й…
Сабрина скри лице в ръцете си. Болката бе все така силна, както през първия ден. Дали някога щеше да се примири и е нея?
Времето заличаваше раните, но Сабрина още не можеше да повярва в целебната му сила. Тъгата по рано загиналия баща продължаваше да я измъчва.
Смъртта му бе неочаквана и което беше още по-лошо — насилствена. Връщал се на кон от Накодочес и вероятно бил нападнат от разбойник. В прахта до тялото му личаха следи от ожесточена борба. Алехандро бе убит със стилет с дръжка от седеф. Ценните му вещи бяха изчезнали, също и гривната с тюркоаза подарена му от Елена. Убиецът не бе открит въпреки обещаното голямо възнаграждение.
Сабрина приглади черните си копринени поли. Годината на траура за баща й бе отминала, можеше отново да носи цветни дрехи, но това й изглеждаше неподходящо. Къде останаха устремът, радостта от живота, питаше се уморено тя. Дали няма да увехна като някоя тъжна девица?
Само ако непоносимата леля Франсиска и Карлос не живееха при нея! Ако я оставеха да се грижи сама за себе си, нямаше така да се отдели от съседите и приятелите си. Ако не я принуждаваха да се затваря в себе си, нямаше да носи повече черно, нямаше да роптае глухо срещу съдбата си и щеше да престане да тъгува за смъртта на баща си и да се възмущава от неочакваното му предателство.
В завещанието на Алехандро Брет Дейнджърмънд бе определен за неин настойник. Можеше да прави нея, каквото пожелаеше. Разпореждаше се с имота и парите до женитбата й. Сабрина побесня най-вече от изричната уговорка в завещанието, че Брет имаше правото да й определи съпруг. Ако изборът й не му харесаше, цялото богатство на дел Торес, с изключение на не особено щедра издръжка, преминаваше в ръцете на настойника.
Сабрина стисна зъби. Господи, как не полудя в деня, когато отвориха завещанието! Франсиска вилня като безумна, но волята на Алехандро беше неоспорима. Най-бързо се примири Карлос, защото Сабрина веднага му даде ясно да разбере, че не може и дума да става за брак с него.
Младата жена си казваше, че днес е особено потисната, защото Карлос е в Мексико Сити, за да продаде голямо стадо говеда. След Алехандровата смърт отново се бяха сближили и сега, останала сама с леля Франсиска, й липсваше компанията му. С него поне можеше да се посмее от време на време…
Но не само отсъствието на Карлос я притесняваше. Досадният проблем е настойничеството през последните седмици опасно напомняше за себе си. След отварянето на завещанието Сабрина нетърпеливо очакваше вест от Брет, но получи само учтиво писмо от адвоката му в Ню Орлиънс, в което се съобщаваше, че в момента настойникът й е извън страната. Щом се завърнел, щял да поеме задълженията си. Сабрина въздъхна и отново си припомни странната случка през миналия октомври. Беше се свила на възглавниците в павилиона, когато внезапно чу приближаващ се конски тропот. Сърцето й спря. В сянката на дърветата се появи кафяв жребец, но чийто гръб седеше висока, тъмна фигура. Лицето беше прикрито от широкопола шапка и гъста черна брада. За кратък, опияняващ миг Сабрина повярва, че това е Брет. Широките рамене, гордата осанка, изправената глава… времето сякаш спря да тече. Ала когато се изправи, за да се покаже, конят и ездачът изчезнаха като привидение в мрачните сенки на гората. После често се питаше дали всичко не беше само сън.
С въздишка се отърси от вълнуващия спомен. В никакъв случай не беше Брет. Той не би избягал току така.
Първоначалният й гняв по въпроса с настойничеството се уталожи, но фактът, че един ден Брет отново ще навлезе в живота й, висеше като Дамоклиев меч над главата й. Можеше само да чака… и да се чуди на решението на баща си.
Внезапно старата й гордост и буйност отново се събудиха. В никакъв случай не биваше да лежи сразена на земята, като се появеше той. Щеше да му докаже, че Сабрина дел Торес може по всяко време да му даде достоен отпор.
Сабрина се изправи и изведнъж се почувства по-добре. Хвърли презрителен поглед на черната си копринена рокля. Крайно време беше да наръси с нафталин жалейните дрехи и отново да погледне света право в лицето — Алехандро също би желал това.