Няколко минути по-късно се прибра в хасиендата и тъкмо минаваше през двора, когато я повика Клементе.
— Сеньорита Сабрина — заговори той, леко свъсил чело, — имате посещение.
— Кой е?
— Не го познавам. Един млад мъж. Струва ми се познат, но…
Любопитна, Сабрина забърза към входа. Там беше вързан кон и до него беше застанал висок, строен младеж. Очевидно идваше от дълъг път.
Тя тръгна към него.
— Какво ще обичате?
Младият мъж се обърна. Не особено красивото му лице й се стори странно познато. Трябва да го беше виждала вече някъде. Вгледа се в тъмните коси и усмихнатите кафяви очи.
— Познавам ли ви? — попита след известно време Напомняте ми на някого.
— По-добре да не ви напомнях! — засмя се непознатият. — Казах ви, че ще се върна, нали, мис?
— Оли! — извика смаяно Сабрина.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Наистина беше Оли? През последните шест години се беше източил и бе навършил двадесет и пет години. Вече не приличаше на мъдрата малка маймунка, каквато беше по-рано. Чипият нос беше станал представителен, брадичката остро изсечена, челото — по-широко. Беше се превърнал в учудващо привлекателен млад мъж. Но умните, кръгли кафяви очи не се бяха променили никак, както и безсрамната усмивка.
— Като се прибрахме миналото лято с шефа, му казах, че за мен е крайно време да спазя обещанието си към Лупе. Бяха ми необходими месеци, за да го убедя. — Оли примигна срещу Сабрина. — Ала той най-после се установи за постоянно, та има нужда от мен и Лупе, за да му водим домакинството както трябва.
— Ах, Оли, толкова се радвам да те видя пак! Но няма да те задържам. Сигурна съм, че първо искаш да поздравиш другиго.
Оли се изчерви до уши, преглътна и изведнъж започна да нервничи. Подръпна поводите и заекна:
— Ами… Тя дали… Искам да кажа, дали Лупе…
— Имаш предвид дали Лупе е още тук? — усмихна се Сабрина и сърцето й се сви. — Разбира се. Сега е моя камериерка. Но от мен няма да научиш нищо повече. Сам поговори с нея.
Тя нареди да извикат Лупе в малкия салон. Момичето дотича и без да забележи Оли, задъхано попита:
— Вярно ли е, сеньорита, че моят Оли се е върнал? Едва тогава го видя и смаяно прошепна: — Оли, мили наистина ли си ти? — И развълнувано се вгледа в промененото му лице.
Оли кимна бавно. Не можеше да се нагледа на стройната фигура на любимата си и нежното й лице. Преди шест години тя беше още дете, а сега го посрещаше красива млада жена е огромни тъмни очи, гъста черна коса и прелестна уста.
Двамата стояха безмълвни един срещу друг и Сабрина тихо напусна стаята. Без да виждат и чуват какво става наоколо им, те тръгнаха като лунатици един към друг и се хвърлиха в прегръдките си.
Едва бе поутихнала първата радост от пристигането на Оли, когато Сабрина бе обзета от парещо неспокойство. Носеше ли той вест от Брет? Дали ужасната неизвестност най-после щеше да свърши?
В двора срещна Франсиска, която здравата й се накара, че е позволила на Оли да влезе в къщата, а след това, както винаги, изля отровен поток от ругатни за несправедливостите, които била принудена да търпи от Брет Дейнджърмънд, както и за предателството на Алехандро.
Сабрина послуша известно време гневната тирада, но скоро й дойде до гуша.
— Престани! — заповяда решително тя. — Положението е достатъчно неприятно, не е необходимо да го усложняваш още повече. Няма да търпя да обиждаш паметта на баща ми!
Избухването на Франсиска разруши окончателно радостта й от пристигането на Оли. Втурна се гневно по стълбите, шумолейки с полите си, и потърси утеха в самотата на стаята си. Но и там не намери спокойствие, защото не можеше да си отговори какво щеше да й донесе присъствието му. Дори не й идваше на ум, че Лупе, която много обичаше и ценеше, би могла да я напусне заради него. А също и това, че отказът на Лупе да изостави обичната си господарка можеше да създаде проблеми между току-що намерилите се влюбени.
Само един поглед към набразденото от сълзи лице на девойката, която половин час по-късно нахлу като луда в стаята й, беше достатъчен. Нещо беше тръгнало накриво.
Сабрина се надигна и направи опит да се усмихне.
— Какво стана, Лупе? Твоят Оли се върна и би трябвало да танцуваш от радост…
В големите тъмни очи се изписа безпомощност.
— О, сеньорита, аз бях толкова щастлива! Той е станал такъв хубав мъж… Но ми заяви, че трябва да ви напусна! Щели сме да живеем в Ню Орлиънс. — Изхлипа и се хвърли в прегръдките на Сабрина. — Толкова го обичам! Толкова дълго го чаках и бях твърдо уверена, че ще се върне. Но сега не знам какво да правя! Не мога да понеса, че ще оставя вас, семейството си, приятелите! Как ще отпътувам просто така с един мъж, когото не познавам? Обичам го, да, но все още не го познавам…