Горната част на извитата стълба не се виждаше, но при звука на твърдите стъпки, които слизаха надолу, гърлото на Сабрина се сви. Забеляза как овлажняха ръцете й и си пожела да беше останала в Накодочес — щеше да бъде далеч по-добре да се опълчи срещу врага на родна земя. С идването си в Ню Орлиънс му даваше допълнителен коз.
Впери очи в стълбата и почувства как всяка фибра на тялото й се сковава с наближаването им. Първо се показа крак в ботуш, после още един. Лъскавите ръждивочервени ботуши бяха от най-фина испанска кожа, отлично изработени. Сабрина преглътна. Такива ботуши не носеше никой слуга.
Мъжът на стълбата очевидно умееше да проточи до край напрежението, толкова бавно и спокойно слизаше. Показа се и следващата част от тялото му. Панталоните от кожа на бизон обгръщаха като втора кожа бедрата и прасците, широк кафяв колан стягаше стройната талия. Горната част на тялото беше още в сянка, когато мъжът се спря и една силна, почерняла от слънцето ръка легна върху перилото. Лек дъх на тютюн по-гъделичка носа на Сабрина и тя видя как другата ръка поднесе запалената пура към устата.
Още една крачка надолу по стълбата и се появи бяла ленена риза с широки ръкави и тесни маншети, която подчертаваше мускулестото тяло. Яката беше отворена, мощната шия се открояваше удивително тъмна на бялата риза. Той продължи все така бавно и разкри ъгловатата линия на брадичката и фино извитата уста… Сърцето на Сабрина биеше толкова силно, че едва не я задушаваше. Ала когато най-сетне слънцето огря цялото мъжко лице, тя се почувства почти облекчена. Най-лошото беше минало. Двамата стояха очи в очи. Последните шест години бяха оставили силен отпечатък върху лицето му: около нефритенозелените очи имаше лъчи от бръчици, в мършавите бузи бяха издълбани цинични бразди. Брет сега е на тридесет и четири, сети се внезапно Сабрина. Гъстата синьочерна коса блестеше на слънцето. По слепоочията проблясваха сребърни нишки и тя усети непреодолимо желание да го помилва, да докосне няколко сребърни косъма.
С грациозността на хищно животно той измина последните стъпала и спокойно дръпна от пурата си. Гъсти те дълги ресници прикриваха всяко чувство в нефритенозелените очи. Спря се на няколко метра от Сабрина и я огледа безсрамно от глава до пети. Младата жена болезнено осъзна колко е прашен и смачкан костюмът й от пътуването. Огненочервената коса бе прибрана в дебела плитка. Леко овехтяла шапка с тясна периферия защитаваше главата й от слънцето, а ботушите бяха отъркани и мръсни от пътуването. Тя се засрами от лошия си вид, но после вдигна глава и още по-здраво стисна малкия кожен камшик.
Брет забеляза движението й и подигравателно се усмихна. Приближи, протегна ръка и докосна копринени те къдрици. С движение, което беше едновременно заплаха и милувка, той подръпна плитката и тихо промълви:
— Моята повереница. Моята сладка, послушна повереница идва да посети своя лош настойник.
Сабрина понечи да му отговори, както подобава, но премълча, защото суровият му поглед я прониза с безразличие. Погледите им се срещнаха в безмълвна битка. Брет изкриви устни в усмивка, ала тя не озари безизразните тъмнозелени очи.
— Аз печеля тази игра, моя тигрова лилия — каза той сухо.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Часове по-късно, настанена комфортно в елегантни покои, Сабрина все още се питаше защо не посмя да го удари с камшика през лицето. Може би присъствието на Франсиска я възпря. Не знаеше точно, но все още трепереше от гняв.
Естествено Франсиска също не успя да се овладее и Сабрина се усмихна, като се сети за гневната тирада на леля си. Брет послуша известно време оскърбленията и упреците за лошо водено домакинство и неспособност като настойник, ала скоро му дотегна. Прекъсна с леден глас оскърбителната канонада и заяви:
— Мога ли да ви припомня, че сте моя гостенка? Дали одобрявате или не, Сабрина е моя подопечна и ако пожелая, домът ми може да се затвори пред вас.
Франсиска излезе от кожата си, но заплашителният поглед на Брет я накара да млъкне, поне за малко. Домакинът плесна с ръце и повика прислужниците. Появиха се две негърки, които придружиха Сабрина и Франсиска до стаите им на втория етаж. Балконът и прозорците на стаята, в която беше настанена Сабрина, гледаха към двора. Все още сърдита, тя отвори рязко двойната врата към балкона от ковано желязо.
Беше ранна вечер и настъпващият здрач омекотяваше ярките цветове, сенките ставаха по-дълги. Ала Сабрина дори не ги поглеждаше. Сновеше като тигрица в клетка по тесния балкон. Не знаеше дали да се радва или да се страхува от следващата среща с Брет.