— Брет би трябвало сам да реши как да кръсти жребеца — намеси се баща й Алехандро.
Брет помисли малко и каза:
— Всъщност, защо не Пламък? Подхожда му. — Намигна на Сабрина и продължи: — Както казва Сабрина, той е чудно хубав Пламък.
Сабрина хвърчеше от радост.
— Наистина ли ще го кръстиш така? А може ли някога да го пояздя?
Единогласно „не“ беше отговорът на всички присъстващи и Сабрина овеси нос. Брет пое неблагодарната задача да й обясни защо не може да язди Пламък.
— Конят още не е обязден, Сабрина, и практически е дивак. Никой не се е качвал на гърба му и дори конярите казват, че е буйно животно. Много е силен и е твърде опасен за теб. Няма да го яздиш. Забранявам ти!
Сдобряването беше забравено. Сабрина изсъска гневно:
— Мога да го яздя, сигурна съм.
Внезапно Брет се сети, че бе решил да не я допуска близо до себе си, и рязко възрази:
— Не, не можеш. Та ти си още дете.
С нищо друго не би могъл да я нарани повече, отколкото е тази забележка. Сабрина впери ужасени очи и него, отметна назад червената си грива и хукна напън от конюшнята. Тя ще му докаже… И може би тогава ще стане по-любезен с нея.
Удаде й се случай да осъществи намерението си много по-рано, отколкото предполагаше — още на следващата сутрин. Стана първа, защото всички празнуваха до късно през нощта рождения ден на Брет, и забеляза, че освен прислугата, заета с работата си, навън нямаше никой.
Измъкна се от дома и тръгна към конюшнята. Прекачи се през оградата в заграденото пасище и с възхищение се вгледа в Пламък, който се насочи към нея.
Двамата се огледаха недоверчиво — големият, неопитомен жребец е пламтяща грива и малкото момиче с огненочервени коси. Сабрина бързо отскубна малко детелина, която растеше до един кол, и я предложи на жребеца в знак на приятелство. Пламък захрупа листата и Сабрина усети, че сърцето й ще се пръсне от възбуда. Протегна предпазливо ръка към мекия му нос и въздъхна блажено, когато той я близна и й позволи да го докосне.
Скочи и хукна към конюшнята, за да донесе малко овес и ечемик. Искаше приятелят й да продължи да яде от ръката й.
Първоначално нямаше намерение да го язди, но жребецът стана все по-доверчив, затова се покатери най-горната пречка на оградата на оградата и предпазливо го погали по гърба, докато той събираше нападалите по земята зърна. Не успя да устои на изкушението. Пламък стоеше непосредствено до оградата, само на педя от мястото, на което беше кацнала Сабрина, и преди да размисли сериозно, момиченцето скочи на гърба му.
Въпреки че беше стоял до късно през нощта, Брет се събуди малко след Сабрина; и него също като нея го теглеше към конюшнята. Трябваше да се увери, че Пламък не беше само сън. Пристигна до ограденото място тъкмо когато Сабрина се плъзна върху гърба на жребеца.
Пламък се изненада от необичайната тежест на гърба си. Вдигна неспокойно глава, изпръхтя силно и нервно затропа с крака. Сабрина умееше да язди от най-ранна възраст, затова инстинктивно притисна колене в слабините на жребеца и се залови с две ръце за гривата му.
Брет се вцепени. Усети как сърцето му заби лудо при мисълта какво щеше да направи неопитоменото животно с това нежно, безпомощно създание, ако се разлудееше. Мили Боже, направи така, че да не й се случи нищо, помоли се безмълвно той.
Товарът върху гърба му правеше жребеца все по-нервен. Той започна да рие с копито, отметна глава назад и затанцува настрани из ограденото пасище. Сабрина не забелязваше Брет, а много й се искаше той да види как се справя с жребеца.
Младежът се приближи с извънредна предпазливост до оградата, за да не изплаши детето и коня.
— Добро утро, Сабрина. Както виждам, наистина си успяла да се покатериш на гърба на Пламък.
Сияеща от радост, Сабрина насочи коня към него и извика:
— О, сеньор Брет! Толкова се надявах да ме видиш! Нали ти казах, че мога да го яздя!
Сега обаче Пламък загуби търпение и с гневно цвилене се изправи на задните си крака. Сабрина се плъзна надолу, но отчаяно се вкопчи в гривата. Още при първото движение на Пламък, Брет скочи на оградата. Конят и ездачката бяха само на сантиметри от него и когато жребецът отново стъпи здраво на земята, момъкът протегна мускулестите си ръце, издърпа Сабрина от гърба на коня и се метна с лекия си товар от другата страна на оградата. Пламък се отдалечи с рязко разтърсване на главата, щастлив, че се е отървал от необикновения товар.
Сабрина беше всичко друго, само не зарадвана от спасението си. Гласът й прозвуча сърдито:
— Положително нямаше да падна! Яздила съм много коне. Да не съм бебе!
Облекчението на Брет, че не се случи нищо лошо, се превърна в сляп гняв.