— Но защо Уилкинсън да вземе участие в тая лудост? Той е офицерът с най-висок ранг в страната, а може би получава пари и от испанците. Защо трябва да предава и двете страни?
Брет го погледва с известно смущение.
— И аз това се питам. Дотук теорията ми изглежда доста логична, но след това…
Морган презрително изсумтя.
— Мисля, че твърде дълго си живял в пустинята!
— Може би — призна Брет. — Ще ми се да знам нещо повече за Уилкинсън. Убеден съм, че трябва да го държим под око. Бур може би крои планове и интриги, но само Уилкинсън притежава необходимата позиция и властта, за да осъществи на дело намеренията му.
Малко по-късно Морган се сбогува, обещавайки да пише на Джейсън Севидж. Освен това помоли Брет да доведе Сабрина в шато „Сен Андре“, щом Леони роди.
Почука се. Ендрю влезе и съобщи на господаря си, че дамите го очакват в синия салон. Брет обърна остатъка от чашата с бренди и се запъти при Сабрина и сеньора де Ла Вега.
След минута влезе в елегантното, обзаведено в синьо и златно помещение и бе удостоен с леден поглед от сеньора де Ла Вега. Не се беше преоблякъл за вечеря и тя не можа да се въздържи от забележката:
— Вие наистина имате дом, достоен за един джентълмен, но маниерите ви не му подхождат. Само нисшите класи не се преобличат за вечеря.
Франсиска царуваше върху един диван, тапициран със светлосиньо кадифе. Черна дантелена мантиля покриваше тъмната й коса, а на мощната й гръд лежаха няколко златни верижки.
Сабрина стоеше мълчаливо до угасващата камина. Едната й ръка почиваше на светлия мраморен перваз. Тя прехапа устни и се извърна. Не знаеше дали да поздрави нетактичните думи на леля си или да ги осъди и зачака със страх реакцията на Брет.
Мъжът присви очи, изправи се пред Франсиска и каза:
— Мисля, че трябва да изясним нещо, сеньора. Вие сте моя гостенка и се ползвате от гостоприемството ми. Ще се постарая да се отнасям с вас колкото е възможно по-учтиво. Но няма да позволя да ме командвате или да променяте начина ми на живот, само защото така ви се иска. Ако не ви харесвам, свободна сте да напуснете къщата ми. Ако продължавате да се държите както досега, няма да имате избор — ще настоя да си заминете! А сега моля да ме извините, отивам да се преоблека за вечеря. Исках само да съобщя причината за закъснението си.
Завъртя се на токовете си и напусна стаята.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Вечерята протече в не особено приятна атмосфера, въпреки че Брет се прояви като съвършен домакин. Черните сатенени панталони и тъмносиният кадифен жакет му придаваха внушителен вид. Трапезарията беше обширна и много английска — мебелите от махагон бяха изработени от Шератън, а савойските килими в приятни сиви тонове, които покриваха пода, великолепно ги допълваха. Стените бяха облечени в светлосива коприна, завесите бяха от бургундскочервено кадифе. Масата за хранене бе украсена с огромни сребърни свещници, а на махагоновата масичка за сервиране ги очакваше прекрасен сребърен сервиз за чай. Яденето се поднасяше в най-фин порцелан.
Франсиска се стараеше да не забелязва присъствието на Брет, Сабрина през повечето време мълчеше. При мисълта за предстоящия разговор с Брет в устата й горчеше и тя не можа да оцени великолепната вечеря. Брет с подигравателен поглед се осведоми дали дамите са доволни от покоите си. Отговорите бяха едносрични, но това не го обезпокои ни най-малко. Сабрина е удоволствие би го замерила по главата с чашата за вино.
Ако можеше само да не изглежда така дяволски красив! Колосаната бяла яка подчертаваше тъмната кожа, а светлината на свещите го правеше още по-привлекателен, отколкото беше в спомените й. Той веднага усети погледа й и вдигна очи. Устата й пресъхна и дъхът й секна, толкова студени бяха зелените му очи.