— Тук ли си?
Когато Брет внезапно застана под рамката на вратата, тя се стресна. Носеше бричове е телесен цвят и високи ботуши и тъкмо се канеше да облече бялата памучна риза. Пестеливото облекло изглежда въобще не го смущаваше, но Сабрина се смути до крайност. Черната коса беше разрошена и влажна, вероятно тъкмо излизаше от банята. Дори не направи опит да закопчае ризата си и тя бързо отвърна очи от загорелите мускулести гърди. Промълви засрамено:
— Мога да дойда по-късно, ако сега е неудобно.
Брет вдигна рамене. Отиде към масата за сервиране и си взе пура. Запали я и се обърна отново към Сабрина.
— Поиска да говориш веднага с мен. „Веднага“ означава сега или следващата седмица — решавай сама.
Началото не изглеждаше обещаващо. Сабрина отчаяно пожела да не се вълнува така силно от близостта му. Опита се да пренебрегне властната му мъжественост и каза с пресъхнало гърло:
— Искам да се върна в Накодочес.
Тишина последва думите й и тя рискува един поглед. Брет стоеше замислен, е пура между зъбите, втренчил очи в нея. Пое дълбоко дима и го изпусна отново.
— Защо?
Сабрина се боеше от този въпрос. Не можеше просто да каже: защото се страхувам от теб, страхувам се, че ще разрушиш самоуважението ми, страхувам се, че ще се самоунижа дотолкова, че да прося за това, което си готов да ми дадеш. Тя почна да заеква:
— Защото… защото е мой дом.
Брет разтърси тъмните кичури:
— Вече не.
— Как така?
— Домът ти е там където аз кажа. Реших да бъде тук.
Сабрина едва преглътна гневния отговор. Беше безсмислено да спори с него.
— Не съм щастлива тук. Аз… мисля, че и за двама ни ще е по-добре, ако се завърна в Накодочес.
Гъстите тъмни вежди се вдигнаха подигравателно:
— Най-добре и за двама ни? Милото ми хранениче, какво искаш да кажеш с това?
На всичкото отгоре се наслаждава на положението, пламна от гняв Сабрина и изкрещя:
— По дяволите, престани! Ставаш смешен! Никога не си искал да бъдеш мой настойник, а аз не желая да имам такъв. Има само една възможност да уредим отношенията си: да се виждаме колкото се може по-рядко.
Той въобще не реагира, ала не откъсна очи от за червеното й лице. Тя каза уморено:
— Не искам да споря с теб, Брет. Някак си успяхме да преживеем последните седмици, без да си издерем очите. Ала е само въпрос на време, докато… — Тя замлъкна, защото той бавно се запъти към нея. Хвърли пурата в един пепелник и застана само на сантиметри. Дъхът на тютюн погали лицето й.
— Докато?
В главата й не остана нищо. Чувстваше само топлината, която струеше от тази силна фигура, припомни си удоволствието да лежи в прегръдките му, сладкият копнеж по нежността му отново прониза тялото й.
— Докато ме предизвикаш и аз загубя контрол над себе си. — Гласът й пресилваше от страст.
Той се изсмя кратко, но без капчица хумор.
— Докато те предизвикам? Скъпа моя, по-скоро ти си майстор на предизвикателствата!
Близостта му завладя Сабрина много по-силно, отколкото й се искаше, и тя не пожела да вникне по-дълбоко в последната му забележка.
— Ето ти доказателство, че би било по-добре да не оставам дълго в Ню Орлиънс и да не се виждаме твърде често.
Брет се отпусна на едно кресло.
— И колко неприятно е за теб моето настойничество?
Сабрина беше напълно неподготвена за този въпрос.
— Много, много неприятно — заекна тя.
— Само толкова ли? — попита иронично той. — Нима не страдаш от положението си? Не те ли подлудява, че държа в ръцете ти и теб, и цялото ти богатство?
— Да, да — отговори разгневено Сабрина. — Понякога е непоносимо.
— Само понякога?
— Постоянно! — изсъска тя. — Бих направила всичко, за да не бъда зависима от теб!
— Наистина ли всичко, скъпа?
— Разбира се!
Смехът му прозвуча цинично.
— Знаеш ли, съкровище, аз си мислех, че ще са ни необходими месеци, за да стигнем до този миг. Ти постоянно ме изненадваш, Сабрина.
— Какво значи това? Не ти ли беше ясно, че рано или късно ще започна да се съпротивлявам на твоите ограничения?
— Какви ограничения?
— Никакви — призна несигурно Сабрина. — Но това не променя нещата. Не искам да живея тук и ако ме принуждаваш, ще оспоря завещанието на татко прел съда.
— Нали чух правилно, скъпа? Още ли твърдиш, че би направила всичко, за да се отървеш от мен? — Той прокара длан по шията й.
Докосването му отне и последните остатъци от разума й. Ръката му пареше като огън. Сабрина безволно кимна.
— Да, всичко…
— Добре. Тогава можем да уредим задоволително въпроса.
Устните му докоснаха нейните и тя безпомощно усети реакцията на тялото си. Как да разсъждава сега?