— Ти, малко дяволско изчадие! Току-що спасих нещастния ти животец! — Нефритенозелените очи гневно святкаха. — Освен това изрично ти забраних да го яздиш! Как смееш да не ме слушаш!
Сабрина изкриви лице и му се изплези. Това преля чашата. Объркан от силните чувства, които предизвикваше у него това дете и разгневен от постъпката й, Брет я сграбчи, просна я напреки на коленете си и я натупа така, че тя го запомни за цял живот. После я изправи на крака и изрева:
— Надявам се, че това ще ти е за урок! И повече да не ми се изпречваш на пътя!
Сабрина смело преглътна парещите сълзи. Долната й устничка се разтрепери, кехлибарено-златистите очи пламнаха и тя изкрещя:
— Мразя те, сеньор Брет! Мразя те! Не искам да те видя никога вече! — И се отдалечи е гордо вдигната глава.
Брет извика след нея:
— Още по-добре за мен! — Макар че всъщност искаше да изтича подире й и да я помоли за прошка. Но веднага потисна това желание. Защо беше такъв глупак! Това момиченце още отсега показваше истинското си лице — едно малко дяволче в женски образ, което от дете изпробваше номерата си върху лековерните мъже — инат, своенравна и коварна.
ЧАСТ ПЪРВА
ГОРЧИВО-СЛАДКО ПРОБУЖДАНЕ
ГЛАВА ТРЕТА
Пакогдочес, Испански Тексас, лятото на 1799
Първи август 1799 година. Утрото на седемнадесетия рожден ден на Сабрина дел Торес изгря ясно и ослепително красиво. Започна един от онези чудни лениви летни дни, които тя обичаше най-много. Събуди се тъкмо когато слънцето надникна иззад високите, благоуханни пинии, издигащи се близо до обширната, измазана с глина къща, в която беше израснала. Измъкна се гола от мекото пухено легло и грациозно изтича до двойната врата в дъното на стаята. Бутна крилата и излезе на тесния балкон откъм задната страна на къщата. Не се боеше, че някой може да я види. Стаите й се намираха на последния етаж в края на дългото странично крило, пристроено от баща й след сватбата му с Елена. Пред погледа й се разстилаше само безкрайна, сочнозелена гора. Разпери ръце и като някоя езическа жрица се отдаде на ласките на слънцето. Утринната заря разпали огън в златистата, дълга до кръста коса и подобно ръка на любовник погали високото, стройно тяло, гърдите с коралови връхчета плоския корем, огненочервените кичурчета в основата на бедрата и дългите, добре оформени крака.
Слънцето превърна младото момиче в лумнал пламък в аленочервено и златно. То въздъхна доволно и се залюля, наслаждавайки се на топлината. После с искряща усмивка отиде до железните решетки, опасващи балкона. Подпря лакти на парапета и щастливо зарея поглед над дърветата, през които проблясваше сребристата повърхност на езерото, в хладните води на което обичаше да се гмурка в топлите дни.
Но днес няма време за плуване, помисли с усмивка тя. Днес беше рожденият й ден. Тя беше едничко дете на баща си, наследница на значително имущество и затова рожденият й ден беше важна дата за всички в ранчото на дел Торес. И семействата от околностите със синове на възраст за женене, съседите и приятелите, които я познаваха от рождение, щяха да се съберат на фиеста в ранчото. Подготовката за празника беше в ход от седмици, а дни наред вече в кухнята печаха и готвеха. Големият салон беше отворен, проветрен, изтъркан и излъскан, докато всеки полилей, всяка плочка от мозайката по пода и всяка мебел засияха в пълния си блясък.
При мисълта за големия салон лицето на Сабрина помръкна. Щяха да го отворят за първи път след смъртта на майка й преди десет години. Припомни си трагичната гибел на Елена малко след сватбата на леля София в Начез през лятото на 1789 година и болка прониза сърцето й.
Малката чувствена уста се опъна в сурова извивка. За първи път от години си спомни за болезнената раздяла с Брет Дейнджърмънд. Какво чудовище, помисли си гневно. При все че беше мило момиче и не беше дребнава, Сабрина никога не забравяше обида или несправедливост, а според нея след смъртта на пъдпъдъка Брет се беше държал отвратително… особено на сутринта, когато беше яздила жребеца. Тогава постъпи обидно и много я нарани, но всичко това беше нищо в сравнение с болката и отчаянието, които изпита, когато два дни преди заминаването майка й Елена бе убита от ниско паднал клон. Бе загубила контрол над коня си по време на сутрешната езда.
Никой не можеше да повярва, че милата, весела Елена с мъртва. Погребаха я в малкото семейно гробище на Дейнджърмъндови, а два дни след това Алехандро и Сабрина отпътуваха. Начез се превърна в място, изпълнено с болезнени спомени. През следващите години Алехандро два-три пъти посети семейството на Хю, но Сабрина повече не стъпи там. Леля София редовно й пишеше и девойката старателно отговаряше на писмата, но нямаше желание да види отново Начез.