Карлос отчаяно търсеше изход. Трябваше да спаси честта си и да даде урок на този гринго. Издърпа от джоба ножа, който носеше винаги у себе си, отстъпи назад и ядно процеди:
— Само още една крачка, гринго, и ще те разпоря!
Брет се спря.
— Нима вярвате, че е това можете да ме спрете?
Карлос кимна, черните му очи бляскаха решително.
Толкова му се искаше да промуши противника си! Внезапно осъзна колко изгодно би било да го премахне от пътя си завинаги. Със смъртта му щеше да свърши и настойничеството. А без настойник Сабрина оставаше в негова власт. Изсмя се и предизвикателно изкрещя:
— Може да сте умел с юмруците, гринго, но жената все още ми принадлежи! Как ще ми попречите да си я взема? Този път не лъжа, като ви казвам, че скоро ще се оженя за нея!
Двамата мъже предпазливо обикаляха в кръг. Оли нервно опипваше пистолета във вътрешния си джоб. Трябваше ли да прекъсне схватката? Боят с юмруци беше едно, но шефът беше невъоръжен, а онзи го заплашваше с нож!
Не стана нужда да взема решение, защото ръката на Брет внезапно се стрелна напред като лъвска лапа и сграбчи китката на противника му. Изви я, докато Карлос с болезнен вик изпусна ножа. Брет го блъсна в уличната кал и ядно изсъска:
— Следващия път ще ви убия, сеньор! И само да ви видя в близост до Сабрина, ще се погрижа смъртта ви да бъде бавна и мъчителна.
Карлос се надигна и направи опит да избърше лепкавата кал от елегантните си вечерни панталони. Гласът му се задавяше от гняв:
— Тази вечер спечелихте, гринго, но битката още не е приключила.
Брет вдигна рамене, тъмнозелените очи бяха твърди и студени.
— Приключила е, що се отнася до брачните ви намерения към Сабрина.
Карлос трябваше да се задоволи е един убийствен поглед, обърна се и се отдалечи със сковани крачки. Брет се загледа след него със странна смесица от гняв и примирение. Сви ръце в юмруци и му се дощя да върне испанеца, за да го напердаши както трябва. Но частта от мозъка, която все още действаше, му повтаряше, че не бива да бъде толкова глупав. Защо да рискува живота си за тази алчна и жалка червенокоса мръсница? При тази мисъл цялата насъбрана в сърцето му ярост се насочи към Сабрина. Обърна се с подчертано приятелски тон към Оли, макар да знаеше, че не може да го излъже:
— Желая ти лека нощ. Утре ще говорим. — Тръгна нагоре по стълбите и добави: — Първо ще обсъдя въпроса с моята повереница.
Оли замислено го проследи как изчезна в къщата и промърмори:
— Не бих искал сега да съм на мястото на мис Сабрина, даже ако ми предложат всички съкровища на Индия…
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Беше достатъчен един поглед към лицето на Брет и Сабрина също пожела да потъне вдън земя. Дори не почувства облекчение, че го вижда жив и здрав. Очевидно сблъсъкът с Карлос не беше завършил добре и тя сърдито се запита какви ли лъжи е изтърсил този път братовчед й. Беше се надявала да мине без бой, но Брет имаше размазана кръв в ъгъла на устата, а кокалчетата му бяха разранени. Сабрина усети парещо желание да го прегърне, да го утеши, но в същия миг проумя, че той няма да го допусне.
Решително впери очи в него и зачака приближаването му. Косата на Брет беше разрошена, една къдрица беше залепнала на мокрото му чело, ризата беше отворена до кръста, бронзовата от слънцето кожа прозираше през къдравите тъмни косми на гърдите му и изведнъж Сабрина се почувства привлечена от тази властна мъжественост.
Преглътна конвулсивно и се опита, макар и напразно, да се изплъзне от магическото излъчване. Погледна го и заекна:
— Ранен ли си? Какво стана навън? Карлос ранен ли е?
Карлос й беше напълно безразличен, но това беше първото, което й хрумна. Вече не беше способна да разсъждава, забрави всичко, освен властното желание да лежи в прегръдките му, да го докосва, да го люби…
Брет саркастично вдигна вежди.
— Толкова много съчувствие! — Показа й окървавените си пръсти и продължи: — Ще ги целунеш ли, за да оздравеят по-скоро, скъпа?
Сабрина стоеше неподвижна. Въздухът трепереше от трудно потискана агресивност. Нефритенозелените очи искряха предизвикателно.
Запленен, Брет не откъсваше поглед от Сабрина. Светлината на свещите превръщаше червено-златистата й коса в огън, леденозеленото на роклята и прозрачната наметка засилваха усещането за нещо въздушно и неземно. Ала той много добре знаеше, че насреща му стои не приказна фея, а жена от плът и кръв, изгаряща от огън и страст. Тялото му помнеше топлината на кожата й, пламъка, който лумваше в него и при най-малко докосване. Пожела си този огън никога да не загасва и в този миг разбра, че я обича. Винаги я бе обичал и щеше да е най-глупавият мъж на земята, ако позволи да го отделят от нея. Вече нищо нямаше значение, трябваше само до си извоюва правото да я нарече своя. Какво от това, че парите имаха за нея повече тежест, отколкото любовта му! Дори злобните лъжи на Карлос вече не му действаха. Той самият бе преживял доста приключения и не биваше да се засяга така дълбоко, че и тя е имала други любовници. Но той никога не беше обичал! Използваше жените и си го признаваше без срам. Чувствата не играеха никаква роля в живота му. Нито една жена не успя да го развълнува — докато се появи Сабрина. А след като изживя веднъж тази висша радост да лежи в прегръдките на любима жена, сега се питаше как бе преживял годините без нея. Естествено след онази нощ преди шест години бе имал и други жени — все пак не бе монах — но странно, след завръщането си от Дерня не се впусна в еротични приключения. Сякаш предусещаше, че Сабрина ще се върне в живота му и че и без това нямаше да намери утеха при друга жена. Пред него стоеше единствената, която съумя да завладее сърцето му. Това бе горчиво прозрение. Важните жени в живота му никога не се бяха отнасяли добре с него: майка му го изостави, Даяна Парди разтвори дълбока рана в сърцето му. Ала нищо не можеше да се сравни с болката, изпитана при развалянето на годежа със Сабрина. И въпреки това, цели шест години по-късно, той отново бе готов да надене на врата си брачния хомот, готов да понесе толкова болка, колкото и радост. Примиряваше се с болката, защото знаеше, че без нея животът му щеше да бъде много по-непоносим. Нека му причинява болка, само да бъде до него…