— Струва ми де, че ще си имам доста властен съпруг…
Породилото се така внезапно чувство за взаимна принадлежност не ги напусна през цялата вечер. Сабрина бе образец на любяща жена, а Брет също не съумяваше да прикрива чувствата си. Всеки, който ги видеше, разбираше от пръв поглед, че двамата се женят по любов. Единствено двете главни действащи лица имаха съмнения и не искаха да видят очевидното.
Времето бързо отлетя и двамата се придържаха към мълчаливото споразумение да не нарушават крехкия мир. Бяха стигнали до убеждението, че причината за катастрофалния край на първия им годеж е Карлос. Ала Сабрина все още не можеше да си обясни историята с Констанца. Това много я смущаваше, но бе твърде влюбена, за да допусне то да развали предстоящата сватба.
А Карлос… На няколко пъти Карлос безсрамно се опита да я види, но тя категорично отказа да то приеме. Не желаеше никой да помрачи отново щастието й.
Само един грозен случай внесе горчива нотка в радостното очакване, с което бе изпълнено сърцето й. През първите седмици на юни Сабрина посети леля си, настанила се у семейство Корейас. Франсиска изяви готовност да я види, но само за да хвърли в лицето й насъбралата се в душата й злоба. В този ден Сабрина научи за плана на Карлос да я отвлече и болезнено осъзна, че пропастта между нея и леля й е непреодолима. Изправи се, сложи дантелените ръкавици и се накани да си върви.
Отровният поглед на Франсиска пронизваше гърба й.
— Остави грингото — каза внезапно тя. — Остави го, омъжи се за Карлос и всичко ще бъде добре. Карлос наистина те обича и искаше да те отвлече само защото те обожава и би направил всичко, което зависи от него, за да си щастлива.
Нито Сабрина, нито Франсиска подозираха истината за това, което възнамеряваше да извърши Карлос.
Не по-малко упорита от леля си, Сабрина кратко поклати глава.
— Не мога да го направя, лельо.
Франсиска изсъска като усойница:
— Ако сега си тръгнеш, ако откажеш да направиш това, за което те моля, не смей да ми се мяркаш повече пред очите! Избирай — семейството ти или грингото!
Няма какво да избирам — отговори спокойно Сабрина и излезе.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
След седмица пристигнаха родителите на Брет и Сабрина бързо забрави Карлос и Франсиска. Очакваше с нетърпение да види отново леля си след толкова години. София също беше във възторг, че може да прегърне единствената си племенница. Още щом я видя, извика:
— Ах, мила моя! Как можахме да издържим толкова дълго! Седемнадесет години! Това е невероятно! А ти си станала красавица! Точно такава си те представях. Ела да ми разкажеш всичко. Горя от нетърпение да го чуя!
Хю и София бяха въодушевени от годежа.
— Отдавна мечтаех за това — призна София още първата вечер в Ню Орлиънс.
Времето беше минало покрай нея, без да остави следи. Беше почти на петдесет години, малко по-закръглена, отколкото я помнеше Сабрина. В копринените черни коси проблясваха само няколко сребристи кичура, засмените очи и пленителната усмивка бяха непроменени. Младата жена неволно си спомни Елена и със сълзи в очите промълви:
— Изглеждаш като мама в спомените ми…
Двете се намираха на първия етаж, в помещенията, отредени за семейство Дейнджърмънд. София изтича при Сабрина, седнала на една кадифена табуретка, и коленичи пред нея.
— Мило дете, не би могла да ми кажеш нищо по-хубаво! — После добави малко тъжно: — Ако можеше и тя да бъде тук, при нас, а и милият ти татко!
— Те са с мен, усещам го — кимна Сабрина. — Напоследък имам усещането, че са винаги наблизо.
Докато вечерта преди сватбата се преобличаше за вечеря, Сабрина си спомни отново разговора е леля си. За миг й се стори, че чува гласа на баща си: Добре направи, дете. Толкова го желаех за теб. Бъди щастлива…
И по-късно вечерта, когато седяха на чаша вино в библиотеката, още веднъж ясно почувства, че Елена и Алехандро бяха до нея.
Брет сякаш отгатна мислите й. Стана, вдигна чашата си и тихо заговори:
— Бих желал да вдигна наздравица за Елена и Алехандро дел Торес. — После погледна Сабрина в очите и прибави: — Дано бракът ми с тяхната красива дъщеря бъде също толкова щастлив, колкото беше техният.
При състоянието на чувствата му в момента това беше равностойно на любовно обяснение. И Сабрина, и той все още се измъчваха от съмнения, но и двамата вярваха в бъдещето. През последните седмици Брет всяка нощ си повтаряше, че след венчавката ще поговорят за миналото и тогава и последните сенки помежду им ще се разсеят.
Вечерта мина бързо и когато стана време за лягане, Сабрина беше убедена, че няма да затвори очи от възбуда. Но не стана така. Щом сложи глава на възглавницата, потъна в дълбок сън и цяла нощ сънува прекрасното бъдеще, което я очакваше.