Гостите за сватбата бяха по принуда малко, но на Сабрина й беше безразлично. Имаше очи само за Брет, който стоеше гордо изправен до нея в студената тишина на катедралата.
Бяха прекрасна двойка — Брет в тъмносин жакет и бежови панталони, Сабрина лъчезарна в роклята от дантела с цвят на слонова кост върху бледожълти поли. Кремавата мантиля, която бяха носили на сватбите си майка й и леля София, беше изкусно надиплена върху огненочервената коса.
Когато излязоха навън като мъж и жена, Сабрина си припомни въпроса, който беше задала на леля си преди толкова много години. Беше ли наистина същата прекрасна булка, както София на сватбата с Хю Дейнджърмънд?
В къщи, по време на непринудения прием след венчавката, Сабрина получи отговор на въпроса си. София дойде при нея, прегърна я и каза весело:
— Помниш ли, мила моя, как някога те уверих, че ще бъдеш прекрасна булка? О, гълъбчето ми, ти наистина си най-хубавата, която съм виждала.
Хю закуца към тях, опирайки се на сребърния си бастун. Междувременно черната му коса беше напълно посивяла, но той все още беше хубав мъж.
— Мила моя, толкова се радвам за теб! — Той погледна към Брет, който не се отделяше от жена си, и продължи със закачлива усмивка: — И почти съжалявам, че се оставих тази луда глава да ме уговори да променя завещанието си. Ти щеше да бъдеш пленителна господарка на Ривървю. — И весело й намигна. — Трябва да внимаваш е него. Всичко може да се очаква от човек, който подари семейните имоти на брат си. Внимавай, че ако го прихване отново, може да подари и покрива над главата ти!
Сабрина беше като ударена от гръм. Хю не беше обезнаследил Брет, а той великодушно бе отстъпил наследството на брат си! Още едно доказателство, че през всичките тези години е преценявала неправилно положението. Но сега имам втори шанс, помисли с облекчение тя. Втори шанс да се доверя на любовта си.
В този миг пристигнаха Морган и Леони Слейд и Сабрина не продължи с размишленията си. Морган гордо й представи съпругата си и Сабрина веднага се почувства привлечена от крехката жена с коса като пчелен мед. Леони също я обикна от пръв поглед. Морскозелените очи засияха и тя заговори усмихната:
— Радвам се да се запозная с вас, мадам Дейнджърмънд, и от сърце ви желая щастие!
Сабрина й благодари свенливо и каза:
— А вие? Може ли и аз да ви поздравя?
Леони грейна.
— Но разбира се! Нашата сладка Сюзет е почти на шест седмици и е най-красивото бебе на снега! — Тя се изчерви. — Би трябвало да се срамувам, че казвам такова нещо за собствената си дъщеря, но толкова се гордея с нея!
Когато се сбогуваха, Леони и Морган отново поканиха Брет и Сабрина на гости в шато „Сен Андре“. Сините очи на Морган искряха от задоволство, когато каза:
— „Фокс Леър“ е само на един ден път е кон от нас, а след като приключи със скитническите си години, нямаш повече извинения. Трябва да ни гостуваш.
Брет се ухили.
— Отпусни ми поне малко време за медения месец, приятелю! — Обви с ръка кръста на Сабрина и я погледна в очите. — Дълго чаках този ден и се опасявам, че на първо време ще запазя жена си само за себе си.
Сабрина се изчерви и всички се засмяха.
Сабрина и Брет възнамеряваха да потеглят за „Фокс Леър“ още на следващата сутрин. Хю и София решиха да останат още няколко дни в Ню Орлиънс и след това да им гостуват. Докато помагаше на Сабрина да се приготви за нощта, София непрекъснато говореше. Накрая заключи с намигане:
— Всъщност би трябвало да ти пожелая за медения месец нещо по-различно от посещението на свекъра и свекървата, гълъбче. Но ти обещавам да не стоим дълго. Затова пък се надявам през есента да ни посетите в Начез.
— Разбира се — усмихна се Сабрина и София напусна спалнята. Младата жена се заразхожда неспокойно из голямата стая, разкъсвана между страха и радостното очакване. Когато чу отварянето на вратата, дъхът й секна. Опипа смутено прелъстителното си копринено неглиже с цвят на лавандула, питайки се какво ще й донесе нощта. Дали ще бъде прекрасна като последна та, която бе прекарала в обятията му? Изведнъж Брет се появи в рамката на вратата. За момент времето сякаш спря, но той побърза да я притегли към себе си Устните им се сляха в дълга целувка. После едва си поемаха дъх и Брет прошепна:
— Не знам как понесох последните седмици, скъпа. Най-после, сладка тигрице, най-после си моя… моя жена.
Вдигна я с един замах и я понесе към леглото. През дългата, страстна нощ, която последва, Сабрина научи, че радостите на любовта бяха неизчерпаеми. Брет вече бе неин мъж, тя — негова жена и нищо не можеше да помрачи радостта й.