Два дни по-късно Сабрина установи, че предупрежденията на Брет са били верни — „Фокс Леър“ наистина не беше голяма къща. Скромна двуетажна постройка, украсена единствено е покрита входна алея, носена от четири колони. Перилата на балкона, който опасваше първия етаж, бяха от ковано желязо, тъмнозелени капаци украсяваха високите прозорци на снежнобялата къща.
Наоколо растяха стари дъбове, обрасли със сивозелен испански мъх, а същите дървета бяха насадени преди години покрай дългата алея към къщата. Въпреки не особено привлекателната фасада, Сабрина не беше разочарована. Би спала и на пода, ако Брет пожелаеше така.
Той я прихвана нежно през кръста и я поведе по стълбите към дома.
— Знам, че не е кой знае какво, но възнамерявам да го променя изцяло. Можем да пристроим едно или две крила и ти ще обзаведеш стаите според желанията си… Бих желал да бъдеш щастлива тук.
Сабрина му се усмихна.
— Ще бъда — каза просто тя и Брет усети невероятно облекчение. Ужасно се боеше, че тя няма да хареса къщата. Упоритото съмнение, че се стреми към богатството му, все още не му даваше мира.
Наистина, външният вид на „Фокс Леър“ беше доста скромен, но Брет се бе погрижил вътре да не липсват удобства. Мебелите, килимите и завеете бяха разкошни. Ала едва при вида на павилиона Сабрина нададе радостен вик. Хвърли се в прегръдките на съпруга си и извика:
— Направил си го за мен, нали? Значи помниш…
— Как бих могъл да забравя такова нещо? — пошепна задавено Брет и я целуна.
Миналото все още зееше като пропаст помежду им, но въпреки това меденият месец беше вълшебен. Хю и София дойдоха и си отидоха, а Брет и Сабрина живееха като в сън.
В началото на юли получиха вест, която помрачи щастието им. Испанците отново бяха пресекли река Сабин в посока към Американска Луизиана и бяха завзели поста в Баю Пиер близо до Накодочез. Във въздуха витаеше война. Сабрина си спомни мъжете и оръжията, които преди заминаването им за Ню Орлиънс се събираха в района на Накодочес, и когато Брет й описа случилото се, загрижено попита:
— Какво ще стане сега? Вярваш ли, че наистина ще има война между Испания и Съединените Щати?
Брет я прегърна.
— Не зная. Просто не зная. Възможно е и много от хората тук са убедени, че войната е неизбежна. Някои дори се надяват.
Мисълта беше страшна и Сабрина потрепери.
— Ще се биеш ли?
Брет вдигна рамене.
— По-рано може би щях да тръгна и аз, но сега. Имам твърде много, заради което си струва да се живее…
През следващите дни новината за военните действия не излизаше от главата на Сабрина. Трябваше ли да загуби току-що намерената си любов в една безсмислена война? Забрави всяка лоялност по отношение на Испания. Тя беше жена на Брет, а Испания нека се разтвори в мъглата!
Писмо от Леони е покана за гостуване през първата седмица на август измести всички мисли за войната. Сабрина очакваше с нетърпение новата среща със семейство Слейд и запознанството с Джейсън и Катрин Севидж, които също бяха поканени. Забрави всичко останало и зачака заминаването за шато „Сен Андре“.
Имението беше разположено на един завой на Мисисипи, няколко мили под Ню Орлиънс, и Сабрина веднага се възхити от величествената, отлично поддържана къща. Елегантна стълба се извиваше грациозно към първия етаж. Малкият керван — кабриолетът им и каручката, в която се возеха Оли и Лупе с най-необходимото за няколкодневния им престой — едва достигна началото на описващата кръг входна алея, когато насреща им излязоха Морган, Леони и семейство Севидж.
През следващите няколко минути цареше хаос. Сабрина поздрави свенливо семейство Севидж, високия мъж със смарагдови очи и орлов профил и неговата безупречно красива черноока жена. Сърдечната усмивка и любезността на Катрин бързо й вдъхнаха доверие.
Останалата част от деня премина много приятно. Разведоха гостите из къщата и земите около нея. И после, там бяха децата…
Малко преди да се преоблекат за вечеря, жените се събраха в просторните детски помещения, едва наскоро завършени, и Сабрина беше запленена от децата. Веднага се влюби в Джъстин Слейд. Той беше на шест години и много приличаше на баща си, само че бе наследил морскозелените очи на Леони. Две и половина годишният Никълъс Севидж беше миниатюрно издание на Джейсън. Само усмивката беше на Катрин. Най-малкият Севидж, Рандъл, тъкмо беше навършил една година.
Сабрина наблюдаваше почти завистливо трите момчета, които играеха на пода с дървени войничета, и изведнъж почувства огромен копнеж за собствено дете. Катрин забеляза израза на лицето й и тихо каза: