Младият крал Едуард бе ранен в бедрото и кръвта се стичаше по белия му кожен ботуш. Ала занапред боевете щяха да се водят върху френска земя.
Едуард III тутакси изпрати ново писмо на Филип VI, с което го предизвикваше да си премерят силите.
„За да спестим на народите и на страните сериозни щети и загуби и масово избиване на християни, нещо, което всеки владетел трябва да се стреми да избегне“, английският крал предлагаше на френския си братовчед да се срещнат в единичен двубой, тъй като спорът по наследяването на френския трон беше тяхна лична работа. А ако Филип VI не желае това „състезание между телата им“, той му предлагаше да излязат един срещу друг само с по сто рицари и да се сражават върху затворен терен. С една дума, един вид турнир, само че не с притъпени копия и сведени мечове. Турнир, на който няма да има съдии, които да контролират биещите се и наградата нямаше да бъде брошка или сокол, а короната на Свети Луи.
Кралят-любител на турнири отговори, че предложението на неговия братовчед е неприемливо, защото е отправено към Филип дьо Валоа, а не към френския крал и Едуард е в същност негов предателски разбунтувал се васал.
Папата се опита да им наложи ново примирие. Легатите му положиха огромни усилия и заслугата им беше, че успяха да издействат само временно и несигурно затишие, което двамата владетели приеха, за да дадат възможност на войските си да отдъхнат.
Това второ примирие имаше изгледи да продължи, но внезапно умря бретанският херцог. Той не оставяше законен син, нито пряк наследник. Най-малкият му брат, граф дьо Монфор л’Амори и племенникът му Шарл дьо Блоа, предявяваха едновременно права над херцогството: втори процес, подобен на спора за Артоа, който юридически беше сходен с първия. Филип VI подкрепи исканията на своя роднина Шарл дьо Блоа, Валоа по линия на жена си. Едуард III тутакси взе страната на Жан дьо Монфор. Така че налице бяха двама крале на Франция, всеки със свой бретански херцог, както всеки от тях имаше вече и свой крал на Шотландия.
Бретания засягаше много отблизо Робер, тъй като по майка той беше кръвен роднина с бретанските херцози. На Едуард III не му оставаше друго, освен да повери на исполина командуването на войските, които щяха да дебаркират там.
Съдбоносният час за Робер д’Артоа настъпи.
Робер е петдесет и шест годишен. Косите около мускулестото му лице, загрубяло от пагубната му дългогодишна ненавист, са придобили неопределения цвят на ябълково вино, разредено с вода, каквито стават червенокосите хора, когато побелеят. Не е вече нехранимайкото, който си въобразяваше, че воюва, когато ограбваше замъците на леля си Мао. Сега той знае какво значи война и грижливо подготвя похода си. Притежава авторитета, произхождащ от възрастта и натрупания през бурното му съществуване опит. Радва се на единодушна почит. Нима някой си спомня, че е бил фалшификатор, клетвопрестъпник, убиец и малко нещо магьосник? Кой би посмял да му го припомни? Той е монсеньор Робер, стареещият колос с все още смайваща сила, все още облечен в червено, все още сигурен в себе си, който навлиза във френска земя начело на чужда армия. Но има ли значение за него, че войската му е чуждестранна? Пък и съществува ли това понятие за някой граф, барон или рицар? Техните експедиции са семейни сделки, а битките им — уреждане на наследства. Врагът е братовчед, а съюзникът — друг братовчед. Думата „чужденец“ означава „враг“ за простосмъртните хора, чиито къщи ще бъдат изгорени, хамбарите разграбени, а жените изнасилени, но не и за владетелите, които бранят титлите си и осигуряват владенията си.
За Робер войната между Франция и Англия е „неговата война“. Той я бе желал, бе агитирал за нея, направо я бе създал. Тя представляваше десет години непрекъснати усилия. Струва му се, че той се е родил и живял само за нея. Неотдавна се оплакваше, че никога не е могъл да се порадва на настоящия миг: този път най-сетне това му се удаваше. Той вдъхва въздуха като дивен ликьор. Всяка минута е щастие. Яхнал огромния си жребец, с развети от вятъра коси и закачен за седлото шлем, той отправя към хората си груби шеги, от които те изтръпват. Двадесет и две хиляди рицари и войници са на неговите заповеди и когато се обърне, той вижда разлюлените им копия чак до хоризонта, извикващи представа за злокобна жетва. Горките бретонци бягат пред него, някои с каруци, повечето пеш, с калцуни от плат или кора на дървета, жените, повлекли децата си, мъжете, на рамо с чувалче черно жито.