Робер д’Артоа е петдесет и шест годишен, но също както все още може да измине петнадесет левги, без да се умори, той все още мечтае… Утре ще превземе Брест, после ще превземе Ван, а после Рен. Оттам ще навлезе в Нормандия, ще сложи ръка на Алансон, владение на брата на Филип дьо Валоа. От Алансон ще изтича до Еврьо и до Конш, до любимия му Конш! Ще изтича до Шато Гаяр, ще освободи госпожа дьо Бомон. След това, неудържим, се спуска към Пириж. Ето го в Лувър, във Венсен, в Сен Жермен. Сваля от трона Филип дьо Валоа и връчва короната на Едуард, който назначава него, Робер, кралски наместник във Франция. Съдбата му бе поднесла много по-невероятни слуки и неслуки, без да е имал досега цяла армия зад себе си, която вдига облаци прах по пътищата.
И в същност Робер превзема Брест, като освобождава графиня дьо Монфор, войнствен дух в здраво тяло; съпругът й е пленник на френския крал, а тя продължава, опряна до морето, да се бори за графството си. Робер действително прекосява тържествуващ Бретан, действително обсажда Ван. Изправя пред стените му метателни машини, насочва оръдията с барут, чийто пушек се губи в ноемврийските облаци, успява да направи пробив в градските стени. Гарнизонът на Ван е многочислен, но не изглежда особено решителен. Очаква първото нападение, за да се предаде с чест. Ще трябва само да се пожертвуват по няколко души от двете страни, за да се изпълни тази формалност.
Робер заповядва да завържат стоманения му шлем, яхва огромния жребец, който леко се привежда под тежестта му, изкрещява последните си заповеди, смъква пред лицето наличника си, размахва боздугана си, тежък шест ливри, над главата си. Хералдите, които развяват знамето му, викат с все сила:
— На бой, Артоа!
Пешаци тичат покрай конете и носят шестима заедно дълги стълби. Други държат тояги със запалени кълчища в горния край, а мълнията трещи над срутените камъни, точно там, където стената се е поддала. И широката ризница на монсеньор д’Артоа аленее като светкавица под тежките сиви облаци…
Стрела от арбалет, метната от назъбената стена, премина през копринената туника, бронята, кожената жилетка и платнената риза. Болката не бе по-остра отколкото от копие в турнир. Робер сам измъкна стрелата и няколко крачки по-далеч, без да разбере какво става с него, нито защо небето стана внезапно така черно, нито защо краката му не притискаха вече хълбоците на коня, се строполи в калта.
Докато войските му превземаха Ван, исполинът, със свален шлем, проснат върху една стълба, бе пренесен, до лагера. Под стълбата се стичаше кръв.
Робер не бе раняван ни веднъж преди това. Два похода във Фландрия, собствената му експедиция в Артоа, войната в Аквитания… Беше преминал през всичко това дори без драскотина. Нито веднъж не счупиха копието му в петдесет турнира, нито един зъб на глиган не бе докоснал даже кожата му.
Защо точно пред Ван, пред този град, който не оказваше истинска съпротива, който беше второстепенен етап по пътя на неговата епопея? Не бе чул гибелно предсказание за Ван или Бретан. Ръката, опънала арбалета, бе ръка на неизвестен воин, който дори не знаеше срещу кого стреля.
Четири дни Робер се бори не вече срещу владетели и парламенти, не вече срещу наследствените закони, обичаите в графствата, срещу амбициите или алчността на кралските семейства. Бореше се със собствената си плът. Смъртта проникваше в него през рана с черни ръбойе, зейнала между сърцето, което толкова се бе сражавало, и корема, който толкова бе ял. Не смъртта, която вледенява, а смъртта, която опожарява. Огън пламтеше във вените му. Смъртта трябваше да изгори за четири дни силите, които оставаха в това тяло за още двадесет години живот.
Той отказа да напише завещание, като крещеше, че на другия ден ще бъде на кон. Трябваше да го завържат, за да му дадат последното причастие, защото искаше да убие свещеника, въобразявайки си, че разпознава в него Тиери д’Ирсон. Бълнуваше.
Робер д’Артоа винаги бе ненавиждал морето. Един кораб развя платна, за да го върне в Англия. Цяла нощ, докато вълните го люшкаха, той пледираше пред правосъдието, странно правосъдие, в което се обръщаше към френските барони, наричайки ги „мои благородни лордове“ и искаше от Филип Хубави да нареди да секвестират всички имущества на Филип дьо Валоа, ведно с мантията, скиптъра и короната в изпълнение на папска вула за отлъчване. От високата платформа в задния край на палубата гласът му се чуваше чак до вълнореза и стигаше до дежурните наблюдатели, кацнали по мачтите.
Призори притихна за малко и помоли да доближат дюшека му до вратата. Но не видя изгрева на слънцето. В мига, когато умираше, още си въобразяваше, че ще оздравее. Последната дума, която изрекоха устните му, бе: „Никога!“, без някой да узнае дали бе отправена към кралете, към морето или към бог.