Но Джанино не обичаше да си спомня за Франция, точно заради майка си, която никога вече не бе видял и не знаеше дали е още жива, или е починала. Поради раждането си, законно според баща му, незаконно в очите на останалите членове на семейството им, на всички тези внезапно открити роднини, когато той бе деветгодишен: дядото Мино Балиони, вуйчовците Толомей, безбройните братовчеди… Дълго време Джанино се бе чувствувал чужденец между тях. Бе направил всичко възможно, за да заличи разликата между себе си и тях, да се приобщи към общността, да стане сиенец, банкер, Балиони.
Той се бе специализирал в търговията с вълна, може би заради затаената си носталгия по овцете, зелените ливади и мъгливите утрини, и две години след смъртта на баща си се бе оженил за Джована Виволи, потомка на порядъчно сиенско семейство, от която имаше трима сина, и бе живял доста щастливо шест години с нея, преди тя да умре от чумната епидемия през 48 година. Ожени се повторно на следващата година за друго богато момиче, Франческа Агацано, още двама сина радваха семейното му огнище и в момента очакваше пак дете.
Беше уважаван от съотечествениците си, водеше честно сделките си и дължеше на обществената почит службата заместник-управител на болницата „Дева Мария на милосърдието“…
Сан Куирико д’Орча, Радикофани, Акуапенденте, езерото Болсена, Монтефиасконе, нощи, прекарани в странноприемници с дебели стълбове и отново на път, щом съмне… Джанино и Гуидарели излязоха от Тоскана. Колкото повече се приближаваше до Рим, Джанино се изпълваше с все по-голяма решимост да отговори на трибуна Кола възможно най-учтиво, че няма никакво намерение да се занимава с финансови сделки с Франция. Нотариусът Гуидарели го одобряваше напълно. Италианските сдружения пазеха много лош спомен от ограбванията, пък и Френското кралство бе много западнало, откакто почна войната с Англия, за да може някой да рискува да вложи пари в него. По-добре да си живее в малката сиенска република с добре развити занаяти и търговия, отколкото в тези големи държави, управлявани от безумци. Защото през последните години Джанино от частния си дворец бе проследил събитията във Франция. Там той имаше много полици, които сигурно никога нямаше да бъдат изплатени! Наистина тези французи бяха полудели и най-напред кралят им Валоа, който успя да загуби първо Бретан и Фландрия, после Нормандия, Сентонж и накрая английските войски го спипаха като яре в околностите на Париж. Този герой от турнирите, който искаше да поведе целия свят на кръстоносен поход, отказа да приеме двубоя, предложен му от неговия неприятел в полето при Вожирар, почти пред вратите на двореца му. После, въобразявайки се, че англичаните са побягнали, защото се оттегляха на север… защо да бягат, след като побеждаваха навсякъде, Филип, като изтощи войските си в непосилни етапи, се впусна да гони Едуард и го настигна отвъд Сома. И там завърши славата му.
Отгласът от битката при Креси стигна чак до Сиена. Знаеше се как френският крал бе принудил пешаците си да атакуват, без да си поемат дъх, след като бяха изминали пет левги, и как френската кавалерия, разгневена, задето пехотата не напредвала достатъчно бързо, започнала щурма си през редиците и, блъскайки, събаряйки, тъпчейки с копитата на конете френските воини, за да бъде насечена на парчета под кръстосаната стрелба на английските стрелци.
— За да обяснят поражението си, казаха, че оръдията, заредени с барут, които Италия доставила на англичаните, всели суматоха и ужас сред редиците им поради силния трясък. Но не, Гуидарели, не са виновни оръдията, а глупостта на французите.
Ах, не можеше да се отрече, че в тази битка са били извършени славни подвизи. Видели например Жан Бохемски, ослепял към петдесет годишната си възраст, който въпреки това поискал да го заведат на бойното поле, като конят му бил вързан отдясно и отляво за конете на двама негови рицари. Слепият крал се втурнал в боя, размахвайки боздугана си. За да го стовари върху кого? Върху главите на двамата нещастници от двете му страни. Намерили го мъртъв, все още вързан за рицарите, които пребил, съвършен символ на рицарската каста, затворена в нощта на шлемовете си, която, презирайки народа, се самоунищожава сякаш за развлечение. Вечерта след битката при Креси Филип VI скитал из полето само с още шест души и потропал на вратата на малък замък, стенейки: