Жан II, новият крал, тридесет и шест годишен, наричан Добрия, без някой да знае защо, притежаваше, според хората, които са били във Франция, кажи-речи същите солидни качества като баща си и същото щастие в начинанията. Само че бе по-голям прахосник от него, по-непостоянен и по-повърхностен. Но приличаше и на майка си по подмолността и жестокостта си. Постоянно си въобразяваше, че му изменят и вече бе заповядал да обезглавят конетабъла му.
Тъй като крал Едуард III, настанен на лагер в завладения от него Кале, бе учредил Ордена на жартиерата в деня, когато му бе хрумнало сам да закачи чорапа на метресата си, красивата графиня Сализбъри, крал Жан II пък, нежелаещ да остане по-назад от него в рицарските си маниери, основа Ордена на звездата, за да почете любимеца си, младия испанец Шарл дьо ла Серда. Дотук стигаха подвизите му.
Народът мреше от глад. Вследствие на войната и на чумата нивите, както и индустрията, се нуждаеха от работни ръце. Хранителни припаси се намираха трудно на невероятно високи цени. Съкращаваха служби, налагаха такса почти от едно су на ливра на всяка търговска сделка.
Скитащи банди, подобни на някогашните пастирчета, но още по-безумни, кръстосваха страната, хиляди мъже и жени, които се бичуваха едни други с въжа или вериги, като ревяха злокобни псалми по пътищата и внезапно, обзети от ярост, избиваха, както винаги, евреите и италианците.
Ала френският двор продължаваше да излага на показ оскърбителния си лукс, пръскаше само за един турнир средства, с които биха могли да се изхранят цяла година всички бедни от някое графство и се обличаше съвсем не по християнски — мъжете по-окичени с бижута от жените, с пристегнати в кръста туники, толкова къси, че да се вижда задникът, и с обувки с толкова дълги и остри носове, че да не може да се ходи с тях.
Можеше ли едно що-годе сериозно банково сдружение да отпусне нови заеми на подобни хора или да им достави вълна? Естествено не. И докато влизаше в Рим на втори октомври през Понте Милано, Джанино Бапиони бе твърдо решен да каже това на трибуна Кола де Риенци.
II. НОЩТА В КАМПИДОЛИО
Пътниците отседнаха в една osteria18 на Кампо дей фиори в часа, когато кресливите продавачки продаваха на безценица сноповете рози и освобождаваха площада от многоцветния уханен килим на сергиите си.
Нощта се спускаше вече, когато, придружен от ханджията, Джанино Балиони се запъти към Кампидолио.
Какъв дивен град е Рим, където той никога не бе идвал, а сега, откривайки го, съжаляваше, че не може да се спре на всяка крачка! Огромен в сравнение със Сиена или Флоренция, по-голям даже от Париж или Неапол, ако съдеше по разказите на баща си. Лабиринтът от тесни улички извеждаше внезапно към чудни дворци, чиито преддверия и дворове бяха осветени с факли или фенери. Младежи пееха на групи, уловени под ръка, по улиците. Бутаха се, но не злонамерено, усмихваха се на чужденците. Кръчми колкото щеш и от тях лъхаше приятно на горещо олио, на подправки, на пържена риба и печено месо. Животът като че ли не спираше с настъпването на нощта.
Джанино се изкачи на Капитолийския хълм под светлината на звездите. Пред някаква църква бе поникнала трева; съборени колони, статуя, вдигнала осакатената си ръка, говореха за древността на града. Нерон, Тит, Марк Аврелий бяха ходили по тия места…
Кола де Риенци вечеряше сред многочислените си сътрапезници в обширната зала, построена точно върху основите на някогашния храм на Юпитер. Джанино пристъпи към него, опря коляно о земята и каза името си. Трибунът тутакси го улови за ръцете, повдигна го и заповяда да го отведат в една съседна стая, където само след няколко мига дойде и той.
Риенци си бе избрал титлата трибун, но си бе наложил по-скоро маската и държането на император. Обличаше се в пурпур. Драпираше плаща си като тога. Яката на дрехата му обграждаше дебел, закръглен врат. Тежкото лице с големи светли очи, с волевата брадичка и късо подстриганите коси бе сякаш предназначено да се нареди до бюстовете на Цезарите. Трибунът имаше лек тик — дясната му ноздра потръпваше, — което му придаваше припряно изражение. Походката му бе властна. Още с появяването си този човек показваше, че е роден да командува, че крои величави планове за своя народ и всеки трябва бързо да разбере намеренията му и да се съобрази с тях. Той покани Джанино да седне до него, заповяда на служителите си да затворят вратите и да се погрижат никой да не ги безпокои. После изведнъж почна да му задава въпроси, които нямаха нищо общо с банковите сделки.
Риенци явно нехаеше за търговията с вълна, за отпуснатите заеми, за полиците. Интересуваше се единствено от Джанино, лично от него. На колко години е дошъл от Франция? Къде е прекарал ранното си детство? Кой го е отгледал? Винаги ли се е наричал така?