И тогава, на 2 октомври 1357 година, точно три години след първата му среща с Кола де Риенци, вземайки със себе си цялото си досие, както и двеста и петдесет златни екю и две хиляди и шестстотин дуката, зашити в дрехите му, той тръгна за Буда, за да иска подкрепа от този далечен братовчед, който го бе признал. Придружаваха го четири щитоносци, верни на участта му.
Само че, когато след два месеца пристигна в Буда, Лудвиг Унгарски го нямаше там. Джанино го чака цялата зима, харчейки дукатите си. Там откри един сиенец, Франческо дел Контадо, който бе станал епископ.
Най-сетне през месец март унгарският братовчед се върна в столицата си, но не прие Джовани ди Франча. Накара няколко свои благородници да го разпитат. Те отначало заявиха, че са убедени в законните му претенции, само седмица след това се отметнаха и заявиха, че тези претенции били чиста лъжа. Джанино протестира. Отказа да напусне Унгария. Учреди си съвет начело със сиенския епископ. Успя дори да завербува сред унгарската аристокрация, отличаваща се с богато въображение и винаги склонна към приключения, петдесет и шест благородници, които се задължиха да го придружат ведно с хиляда конника и четири хиляди стрелци, като в сляпата си щедрост стигнаха дотам, че предложиха да му служат на собствени разноски, докато бъде в състояние да ги възнагради.
Само че, за да се екипират и да потеглят, им бе необходимо разрешението на унгарския крал. А той, който си бе присвоил прозвището „Великия“, но съвсем не блестеше с ума си, пожела повторно да прегледа документите на Джанино, реши, че са автентични, заяви, че ще му даде подкрепа и субсидии, после, следващата седмица, съобщи, че след като премислил отново всичко, изоставял този проект.
И все пак на 15 май 1359 година епископ Франческо дел Контадо връчи на претендента писмо, датирано от същия ден, подпечатано с кралския печат, с което Лудвиг Велики „Просветлен най-сетне от слънцето на истината“ удостоверяваше, че сеньор Джанино ди Гучо, отгледан в град Сиена, действително произхожда от кралското семейство на неговите деди и е син на крал Луи Френски и на кралица Клеманс Унгарска, да бъде светла паметта им. Писмото изтъкваше също, че божественото провидение, използвайки кралската дойка, е пожелало младият принц да бъде заменен с друго дете, на чиято смърт Джанино дължал спасението си. „Така някога дева Мария, избягвайки в Египет, спасила детето си, като заблудила другите, че е мъртво…“
Все пак епископ Франческо посъветва претендента да тръгне колкото може по-скоро, преди унгарският крал пак да се отметне, особено защото не бяха съвсем сигурни дали писмото наистина е било продиктувано от него, нито дали печатът е бил поставен по негова заповед…
На следващия ден Джанино напусна Буда, без да има време да събере всичките обещани войски, но все пак с доста импозантна свита за принц с толкова малко владения.
Тогава Джовани ди Франча отиде във Венеция, където си поръча кралски дрехи, после в Тревиза, Падуа, Фераре, Болония и най-сетне се прибра в Сиена след шестнадесетмесечно отсъствие, за да се кандидатира за Съвета на републиката. Ала макар че името му излезе на трето място след преброяването на гласовете, съветът анулира избора му именно защото бе син на Луи Х, именно защото бе признат от унгарския крал и следователно не е от техния град. И му отнеха сиенското гражданство.
През Тоскана случайно мина главният сенешал на Неаполитанското кралство на път за Авиньон. Джанино побърза да му се представи. Та нали Неапол беше люлката на майчиното му семейство? Сенешалът се показа благоразумен и го посъветва да се обърне към папата.
Този път без свита — унгарските благородници се бяха уморили, той пристигна през пролетта на 1360 година в папския град, облечен като обикновен поклонник. Инокентий VI упорито отказа да го приеме. Франция причиняваше премного главоболия на светия отец, та да му мине през ум да се занимава с този странен посмъртен крал.
Жан II Добрия беше все още пленник. Париж понасяше последиците на въстанието, в което превото на търговците, Етиен Марсел, бе убит след опита си да установи народна власт. Разбунтували се бяха и селата, където нищетата подтикваше към непокорство така наречените „Жаковци“. Избиваха се навред, не се знаеше вече кой е приятел и кой враг. Престолонаследникът с подути ръце, без войски и без материални средства — се сражаваше срещу английския крал, сражаваше се срещу наварския крал, сражаваше се и срещу парижаните, подпомогнат от Бретон дю Геклен, комуто бе предоставил меча си, не можейки сам да го държи. Освен това той се бъхтеше да събере откупа на баща си.
Настанало беше пълно объркване между различните фракции, всичките еднакво изтощени. Дружините, съставени уж от войници, а в същност от разбойници застрашаваха пътищата, ограбваха пътниците, избиваха просто от вкус към убийствата.