Кралят… кралят трябва да бъде също мъдър, най-мъдрия сред народа си. Филип започна да си служи с поучителен тон, за да изрича с красивия си глас високопарни принципи, в които проличаваше малко маниерът на наставника му архиепископ Гийом дьо Три.
„Ние, които държим да съблюдаваме правото…“ — казваше той всеки път, когато не знаеше какво решение да вземе.
А когато постъпеше неправилно, нещо, което му се случваше често, и се окажеше принуден да отмени нещо, което е наредил два дни преди това, той заявяваше не по-малко самоуверено: „Разумно е да промениш мнението си.“
„Във всяко нещо е по-добре да изпревариш, а не да те изпреварят“ — твърдеше също надуто този крал, който през двадесет и две годишното си царуване все щеше да попада от една злополучна изненада на друга.
Никога монарх не е изричал от толкова високо толкова много баналности. Въобразяваха си, че разсъждава. В същност той мислеше само каква сентенция да формулира, за да си придаде вид, че разсъждава. А главата му беше куха като орех през лоша година.
Кралят, истинският крал, нека не забравяме, трябва да бъде смел, доблестен и блестящ! В същност Филип беше годен само за едно: да се бие. Но не на война, а просто така, в двубои с копия или турнири. Ако беше инструктор на млади рицари, би смаял двора на някой дребен барон. Понеже беше владетел, дворът му заприлича на някой замък от романите за Кръглата маса, които бяха много четени тогава и бяха завладели въображението му. Заредиха се безкрайни турнири, празненства, угощения, ловове, развлечения и после пак турнири с много пера по шлемовете и коне, по-нагиздени от жени.
Филип се занимаваше много сериозно с кралството по един час на ден след някой двубой с копие, от който идваше плувнал в пот, или след пиршество, от което излизаше с натежал корем и замъглен мозък.
Канцлерът, ковчежникът, безбройните му служители решаваха вместо него или се обръщаха за заповеди към Робер д’Артоа. В действителност той управляваше повече от владетеля.
Възникнеше ли някаква трудност, Филип тутакси искаше съвет от Робер и всички спокойно се подчиняваха на граф д’Артоа, тъй като знаеха, че всяко негово нареждане ще бъде потвърдено от краля.
Така се стигна до коронацията, когато архиепископ Гийом дьо Три щеше да сложи короната върху челото на бившия си възпитаник. Празненствата в края на май траяха пет дни.
Като че ли цялото кралство се беше стекло в Реймс. И не само кралството, а и част от Европа ведно с горделивия, но обеднял Жан Бохемски, граф Гийом дьо Ено, маркиз дьо Намюр и лотарингския херцог. Пет дни увеселения и пиршества. Изобилие и разхищение, каквито реймските граждани никога не бяха виждали. Същите тия хора, които посрещаха разноските по тържествата и които се чумереха, че последните коронации им излезли много скъпи, доставяха този път двойно, тройно повече с радостни сърца. От сто години във Френското кралство не се бе пило толкова много: лееше се вино и по дворовете, и по площадите.
В навечерието на коронацията кралят посвети в рицарство Луи дьо Креси, фландърски и ньоверски граф, при това с възможно най-голям блясък. Решено беше фландърският граф да държи меча на Карл Велики по време на тържеството и да го поднесе на краля. Всички се учудваха, че конетабълът се бе съгласил да отстъпи другиму това свое традиционно задължение. Но затова трябваше фландърският граф да бъде рицар. Нима Филип VI можеше по-ярко да докаже приятелските си чувства към фламандския си братовчед?
Но на другия ден, по време на церемонията в катедралата, когато Луи Бурбонски, главен ковчежник на кралството, обу на краля ботинките от брокат, с извезани кремове, и извика името на фландърския граф, който трябваше да поднесе шпагата: графът не помръдна.
Луи Бурбонски повтори:
— Монсеньор фландърският граф!
Луи дьо Креси остана неподвижно изправен, със скръстени ръце.
— Монсеньор фландърският граф! — каза бурбонският херцог, — ако сте тук или някой ви представлява, явете се, за да изпълните дълга си. Призоваваме ви да откликнете, в противен случай пристъпвате клетвата за вярност към владетеля на Франция.
Под сводовете настана пълна тишина и плахо удивление се изписа по лицата на прелатите, бароните и сановниците. Но кралят остана невъзмутим, а Робер д’Артоа подсмърчаше, вирнал нос, сякаш се интересуваше от играта на слънцето по витражите.