Най-сетне фландърският граф се реши да пристъпи напред, спря се пред краля, поклони се и каза:
— Сир, ако бяха призовали ньоверския граф или владетеля на Креси, щях да откликна по-бързо.
— Но защо, монсеньор, нима не сте фландърски граф? — попита Филип VI.
— Сир, нося само това име, но без капка облага.
Тогава Филип VI си придаде най-кралски вид: изпъчил гърди, прибулил поглед, той насочи големия си нос към събеседника си и произнесе съвсем спокойно:
— Но какво ми известявате, братовчеде?
— Сир — поде графът, — населението на Брюж, Ипр, Поперинг и Касел ме изгони от владенията ми и вече не ме зачита за свой граф и владетел. Цялата област е толкова размирна, че едва успях да се промъкна крадешком в Ганд.
Тогава Филип дьо Валоа отпусна тежката си длан върху облегалото на трона — жест, който често бе правил пред него Филип Хубави. Той го повтаряше несъзнателно, до такава степен чичо му наистина въплътяваше кралската власт.
— Луи, прекрасни братовчеде — заяви той бавно и натъртено, — ние ви смятаме фландърски граф и в името на достойното ни помазване и коронация днес ви обещаваме, че няма да имаме мир и отдих, докато не ви възвърнем вашето графство.
Тогава фландърският граф коленичи и каза:
— Горещо ви благодаря, сир!
И церемонията продължи.
Робер д’Артоа намигна на съседите си и чак тогава се разбра, че този скандал е бил уговорен предварително. Филип VI изпълняваше обещанията, дадени от Робер, за да обезпечи избора му. Същия ден Филип д’Еврьо се появи с мантията си на наварски крал.
Веднага след тържеството кралят свика перовете и бароните, принцовете от своето семейство и чуждите владетели, дошли да присъствуват на коронацията му, и сякаш този въпрос не търпеше нито час отлагане, обсъди с тях кога да нападнат фландърските бунтовници. Дълг на всеки благочестив крал е да защищава правата на васалите си! Някои по-благоразумни участници в съвещанието, които смятаха, че пролетта е вече към края си и има опасност да се приготвят едва когато настане дъждовният сезон — те не бяха още забравили „затъналото в тиня войнство“ на Луи Вироглавия, — посъветваха да се отложи с една година походът. Старият конетабъл Гоше ги упрекна в малодушие и извика с гръмък глас:
— Имаш ли смело сърце за бой, всяко време ти е на сгода!
Седемдесет и осем годишен, той бързаше да командува последната си битка и не за да си играят наотлагане, се бе съгласил да отстъпи другиму меча на Карл Велики.
— Така англичанинът, който подстрекава този бунт, ще получи един добър урок — измърмори той в заключение.
Нима не четяха в рицарските романи за подвизите на осемдесетгодишни герои, способни да повалят в бой противниците си и да разцепят шлемовете им до черепа? Нима бароните щяха да покажат по-малко сърцатост от стария ветеран, горящ от нетърпение да тръгне на война с шестия си крал?
Филип дьо Валоа се изправи и извика:
— Който ме обича, ще тръгне след мен!
В общия порив на въодушевление след тези думи решиха да свикат войската в края на юли — сякаш случайно — в Арас. Робер щеше да използва случая да поразбута графството на леля си Мао.
И така в началото на август влязоха във Фландрия.
Един гражданин на име Занкен командуваше петнадесетхилядното опълчение на Фюрн, Диксмюд, Поперинг и Касел. Като искаше да покаже, че познава рицарските канони, Занкен отправи предизвикателство към доенския крал и поиска от него да определи деня на сражението. Но Филип се отнесе пренебрежително към този простак, който си присвояваше маниери на принц, и заповяда да отговорят на фламандците, че тъй като нямат предводител, нека се отбраняват, както могат. После изпрати двамата си маршали Матийо дьо Три и Робер Бертран, носещ прозвището „Рицаря със зеления лъв“, да опожарят околностите на Брюж.
Когато маршалите се върнаха, те бяха отрупани с поздравления. Всеки се радваше, като гледаше горящите къщурки. Обезоръжените рицари, пищно облечени, си ходеха на гости от шатра в шатра, ядяха под флаговете от извезана коприна и играеха на шах с приближените си. Френският лагер изведнъж заприлича на лагера на крал Артур от илюстрованите книжки и всеки барон се смяташе едва ли не за Лансло, Ектор или Галаад.
Но случи се така, че храбрият крал, който предпочиташе да изпревари, вместо да бъде изпреварен, тъкмо вечеряше весело с компанията си и петнадесетте хиляди фландърски воини нападнаха лагера. Те размахваха знамена с нарисуван върху тях петел, под който пишеше: „Когато тоз петел пропее, намереният крал ще влезе тук!“