През месец април английският двор отстъпи пред настойчивите препоръки на папата и изпрати отново в Париж епископ Орлитън, придружен от свита, съставена от седемдесет и двама души — феодали, прелати, доктори, духовници и прислужници, — за да се договорят относно текста на клетвата. Готвеха се да сключат истински договор.
Работите на Англия не бяха във възход. Лорд Мортимър далеч не бе извоювал по-голям престиж, като бе накарал да му дадат перска титла и бе задължил парламента да заседава под угрозата на войските си. Наложило се бе да потуши въоръжения бунт на бароните, обединени около Анри Ланкастърски Кривата шия, и съвсем не му беше лесно да управлява.
В началото на май умря сърцатият Гоше дьо Шатийон, току-що навлязъл в осемдесетата си година. Той се бе родил по времето на Луи Свети и беше упражнявал длъжността конетабъл двадесет и седем години. Суровият му глас често бе променял изхода на сраженията и бе надделявал в кралските съвети.
На 26 май младият крал Едуард III, принуден да заеме пет хиляди ливри от ломбардските банкери, за да покрие разноските по пътуването си, подобно на баща си замина от Дувър, за да положи клетва за вярност пред френския си братовчед.
Нито майка му Изабел, нито лорд Мортимър го придружаваха. Те се опасяваха много да не би, ако отсъствуват от страната, властта да мине в други ръце. Така че един шестнадесетгодишен суверен, поверен на надзора на двама епископи, щеше да се срещне с най-внушителния двор в света.
Защото Англия беше слаба, разединена, а Франция беше исичко. Нямаше по-могъща нация от нея в християнския свят. Това цветущо кралство с многочислено население, с всевъзможни индустрии, с щедра почва, даваща богат урожай, ръководена от все още компетентна администрация и все още дейно благородничество, изглеждаше достойно за завист. И намереният крал, който го управляваше от една година, като жънеше само успехи, беше наистина най-достоен за облажаване от всички крале на земята.
V. ИСПОЛИНЪТ С ОГЛЕДАЛАТА
Той искаше да се покаже, но и сам да се види. Искаше съпругата му, красивата графиня, както и тримата му сина — Жан, Жак и Робер — първородният вече осемгодишен и обещаващ да стане едър и силен, щитоносците, камериерите и целият му двор, който бе довел със себе си в Париж, да му се любуват. Но държеше също да се възхити сам от външността си.
За тази цел бе заповядал да донесат всички огледала6 от багажа на свитата му — сребърни, кръгли като чинии, огледала с дръжка, стъклени огледала върху калаена основа, изрязани във формата на осмоъгълник, с позлатени рамки и ги бе накачил по стенните килими в спалнята, която заемаше. Амиенският епископ едва ли щеше да бъде очарован, когато забележеше дупките от гвоздеи по красивия си гоблен! Но нима имаше значение? Един френски принц можеше да си позволи подобен лукс! Монсеньор Робер д’Артоа, владетел на Конш и граф на Бомон льо Роже, искаше да съзерцава образа си, облечен в перски одеяния за пръв път.
Той се въртеше насам-натам, обръщаше се гърбом, пристъпваше две крачки или се отдръпваше, но не успяваше да улови изображението си цяло, а накъсано като отделните части на стъклопис: вляво златната дръжка на дългата си шпага, а малко по-горе, вдясно, част от гърдите с копринена надризница с неговия герб. После рамото си и искрящата тока, с която бе закачена дългата му перска мантия, а близо до пода ресните на дългата му туника, повдигната от златните шпори. А най-отгоре монументалната перска корона с осем еднакви украшения във формата на цвете, корона, която бе окичил с всички рубини, купени от разпродажбата на вещите на покойната кралица Клеманс.
— Няма що — заяви той, — облечен съм както подобава.
Жалко щеше да бъде наистина, ако не бях пер, защото тези одежди ми отиват много.
Графиня дьо Бомон, облечена също в парадна дреха, като че ли наполовина споделяше веселото настроение на мъжа си.
— Сигурен ли сте, Робер — попита го тя загрижено, — че дамата ще дойде навреме?
— Разбира се, разбира се — успокои я той. — А дори и да не дойде тази сутрин, аз все пак ще предявя искането си и ще представя документите утре.
Единственото неудобство за Робер в хубавите му дрехи бе, че се налагаше да ги носи в горещото подранило лято. Той се потеше под дрехата си от брокат, кадифе и тежка коприна и макар че сутринта бе взел парна бяна, от него вече се излъчваше силен дъх на диво животно.
6
До XVI век големите огледала, в които човек може да се огледа в пълен ръст, не са съществували. Имало е само малки огледала, които се закачали или се слагали върху мебелите, както и джобни огледала. Те са били от лъскав метал както в древността и едва от XIII век насам от стъкло, на гърба на което залепвали с прозрачно лепило калаен лист. Амалгамата от живак и калай на сегашните огледала е била изнамерена през XVI век.