Ако още от памтивека народите се тълпят на сватбите на владетелите, то е за да изживеят чрез тях щастие, което, демонстрирано от толкова високопоставени хора, изглежда съвършено.
— …till death us do part… — докато смъртта ни раздели…
Гърлата се свиха, въздишка на тъжна изненада и едва ли не упрек прелетя над площада. Не, не трябваше да се говори за смърт в подобна минута. Не беше възможно тези две млади същества да понесат общата съдба, не беше допустимо да бъдат смъртни.
— …and thereto I pliht thee my troth… — и във всичко това ти се заклевам.
Младият крал долавяше диханието на множеството, но не го поглеждаше. Бледосините му почти сиви очи, този път с вдигнати мигли, не се откъсваха от малкото, червенокосо, закръглено момиче, омотано в кадифета и воали, към което бе отправен неговият обет.
Филипа не напомняше с нищо приказните принцеси и дори не беше много хубава. Тя имаше пълничкото, обсипано с лунички лице на всички Ено, късо носле и къса шия. Не беше и кой знае колко изящно сложена, но беше естествена и не се мъчеше да си придаде величествено държане, което никак не би й подхождало. Без кралските украшения тя би могла да бъде смесена с кое да е червенокосо момиче на тази възраст. Подобни на нея се срещаха със стотици сред всички северни нации. И именно това засилваше доброто разположение на тълпата към нея. Тя бе предопределена от съдбата и от бога, но не различна в съкровената си същност от жените, над които щеше да царува. Всички възпълнички червенокоси англичанки се чувствуваха възвеличени и отрупани с почести.
Едва ли не разтреперана от вълнение, самата тя присвиваше очи, сякаш не можеше да издържи втренчения поглед на съпруга си. Всичко, което й се случваше, беше неимоверно хубаво. Толкова корони около нея, толкова митри, тези рицари и дами, които съзираше вътре в катедралата, наредени зад запалените свещи като избраниците в рая, и целият този народ наоколо… Кралица! Тя щеше да бъде кралица, при това избрана с любов!
Ах, колко мила щеше да бъде с него, как щеше да му служи и да го обожава, този хубав рус принц с дълги мигли и изящни ръце, дошъл като по чудо преди една година и осем месеца във Валенсиен заедно със заточената си майка, която идваше да търси помощ и убежище! Родителите им ги бяха пратили да си играят в овощната градина заедно с другите деца. Той се беше влюбил в нея и тя в него. Сега той бе вече крал и не я беше забравил. С какво щастие тя му отдаваше живота си! Боеше се само, че не е достатъчно хубава, за да му се харесва нинаги, нито достатъчно образована, за да може да му помага.
— Подайте дясната си ръка, госпожо! — каза й архиепископът-примат.
Филипа тутакси извади от кадифения ръкав пухкавата си ръчичка и я подаде уверено с обърната нагоре длан и разперени пръсти.
Едуард погледна очарован тази розова звезда, която му се отдаваше.
Архиепископът взе от подноса, държан от друг прелат, плоската златна халка с инкрустирани рубини, която току-що бе благословил, и я даде на краля. Халката беше влажна, както всичко, до което се докосваха в тази мъгла. После архиепископът бавно съедини ръцете на съпрузите.
— В името на Отца — произнесе Едуард, като надяна халката на върха на палеца на Филипа, без да я пъхва докрай. — В името на Сина… на Светия дух… — и той повтори същото движение върху показалеца, после върху средния пръст.
Най-сетне надяна халката на безименния пръст и завърши:
— Амин!
Филипа бе негова жена.
Както всяка майка, която жени сина си, и кралица Изабел се бе просълзила. Тя се опитваше да се помоли на бог да дари детето й с пълно щастие, но мислеше главно за себе си и страдаше. Изживените дни я бяха довели до този миг, когато преставаше да бъде първа в сърцето на сина си и в дома си. Не, разбира се, тя няма основание да се опасява, че тази малка пирамида от кадифе и бродерии, която съдбата й е определила за снаха, ще засенчи авторитета й над двора или красотата й.
Изправена, тънка и блестяща с красивите си плитки, вдигнати от двете страни на лицето й, тридесет и шест годишната Изабел изглеждаше най-много на тридесет. Огледалото й, до което продължително се бе допитала сутринта, когато нагласяваше короната си за церемонията, я беше успокоило. И все пак от този ден тя нямаше да бъде вече просто кралицата, а кралицата-майка. Как това можа да стане толкова бързо? Как се бяха стопили двадесет години живот, разтърсени от толкова бури?