Робер бе престанал да слуша нескончаемата бъбрица.
Поставил бе върху един сандък тежката си корона и разсъждаваше, както рошеше червеникавите си коси. Хубаво скроеният му план рухваше. „Най-дребното писмено доказателство, братко, и тутакси ще разреша да апелираш присъдата от 1309 и 1318 година“ — му бе казал Филип VI. „Но разбери, че без това не мога, колкото и да искам да ти услужа, без да се изложа пред Йод Бургундски и да си навлека последиците, които сам отгатваш.“ А ето че не дребно писмено доказателство, а важни книжа, самите ценни документи бе унищожила Мао, за да пипне наследството на Артоа!
— А само след няколко минути трябва да бъда в катедралата за клетвата — произнесе той гласно.
— Каква клетва? — попита Дивион.
— И таз добра! Ами че на английския крал!
— А! Значи, затова имаше такава навалица в града, че едва си пробих път.
Значи, тази глупачка, цялата погълната от личните си беди, не си даваше сметка, нито се интересуваше от каквото и да било!
Робер се попита дали не бе постъпил много лекомислено, като бе повярвал на приказките на тази жена и дали книжата, ковчежето на Ирсон, изповедта на епископа изобщо са съществували освен във въображението й. Ами Масио л’Алман? И той ли се бе хванал на въдицата й или бе неин съучастник?
— Кажете истината, жено! Вие никога не сте виждали тези писма!
— Как не, монсеньор! — извика Дивион, притискайки с две ръце изпъкналите си скули. — Видях ги в замъка Ирсон в деня, когато клетият Тиери се почувствува болен, преди да го пренесат в къщата му в Арас. „Мила Жанет, искам да те предвардя от госпожа Мао, както съм се предвардил самият аз — каза ми той. — Подпечатаните документи, които тя накара да извадят от кралските регистри, за да обезнаследи монсеньор Робер, не са всички изгорени, както мисли тя. Хвърлих пред нея в огъня само взетите от парижките регистри. Копията, държани в регистрите на Артоа — точно така каза Тиери, монсеньор… — запазих тук, като я уверих, че съм ги изгорил и към тях съм прибавил и едно писмо от мен.“ И Тиери ме заведе до ковчежето, скрито в една дупка в стената на кабинета му, и ми даде да прочета листата, целите отрупани с печати и аз даже не можех да повярвам на очите си, че е възможна такава грозна измама. В ковчежето имаше също осемстотин златни ливри. И той ми даде ключа, в случай че с него стане нещастие.
— А когато отидохте за първи път в Ирсон?
— Бях сбъркала ключа с друг. Сигурно бях загубила истинския. Наистина злото ме преследва. Когато всичко тръгне наопаки!
И неоправна отгоре на всичко! Сигурно казваше истината. Не можеш да се представиш за такъв кретен, когато искаш да заблудиш другите. Робер охотно би я удушил, ако това можеше да послужи за нещо.
— Първото ми посещение сигурно е събудило подозрения.
Намерили са ковчежето и са насилили ключалката. Сто на сто е Беатрис…
Вратата се открехна и Лорме подаде глава. Робер го отпрати с ръка.
— Но в края на краищата, монсеньор — поде Жана дьо Дивион, сякаш се опитваше да изкупи вината си — лесно бихме могли да подправим тези книжа, не мислите ли?
— Да ги подправим?
— Че какво, щом знаем съдържанието им! Аз го знам отлично, мога да ви повторя почти дума по дума писмото на монсеньор Тиери.
С далечен поглед, отмервайки с върха на показалеца си края на изреченията, тя започна да цитира наизуст:
„Чувствувам се много виновен, задето укрих толкова дълго този факт, че правата над графство д’Артоа принадлежат на монсеньор Робер, съгласно споразумението, постигнато при женитбата на монсеньор Филип д’Артоа и госпожа Бланш дьо Бретан, като договорът бе съставен в два подпечатани екземпляра, единият от които притежавам аз, а другият бе взет от дворцовите регистри от един от нашите големи благородници… Винаги съм имал желанието след смъртта на госпожа графинята, в угода и по заповед на която действувах, ако бог я извика преди мен, да върна на гореспоменатия монсеньор Робер това, което задържах у себе си…“
Жана Дивион губеше ключовете си, но можеше да си спомни текст, който бе прочела само веднъж. Някои мозъци са устроени така странно! И тя предлагаше на Робер като нещо съвсем естествено — да подправят книжата. Явно нямаше никакво понятие за добро и зло, не правеше никаква разлика между нравствено и безнравствено, между разрешено и запретено. Морално бе онова, което й отърваше. През четиридесет и двегодишния си живот Робер бе извършил всички възможни грехове: бе убивал, лъгал, клеветил, грабил, изнасилвал. Но никога още не му се бе случвало да си служи с фалшифицирани документи.