— Пък и предишният байи на Бетюн, Гийом дьо ла Планш, навярно си спомня това и би могъл да ни помогне, защото беше писар при монсеньор Тиери по онова време.
— А къде е сега този байи?
— В затвора.
Робер повдигна рамене. От трън, та на глог! Ах, той сбърка, като избърза. Трябваше да изчака да получи документите, а не да се задоволява с обещания. Но пък нали се беше явил подходящият случай с клетвата и кралят сам го бе посъветвал да не го изпуска.
Старият Лорме отново надникна през открехнатата врата.
— Да, зная! — извика му нетърпеливо Робер. — Трябвало да пресечем площада.
— Само че кралят се готви да слезе — произнесе с укор Лорме.
— Добре, идвам.
Кралят в крайна сметка беше само негов шурей и крал, защото той, Робер, бе направил необходимото за тази цел. И каква жега! Цял бе плувнал в пот под перската си мантия.
Той се доближи до прозореца и се загледа в катедралата с двете неравни ажурени кули. Слънцето осветяваше косо розетката със стъклописи. Камбаните все още биеха, заглушавайки врявата на тълпата.
Бретанският херцог, последван от свитата си, се изкачваше по стъпалата на главния вход.
Двадесет крачки зад него куцукаше бурбонският херцог и двама оръженосци поддържаха шлейфа на мантията му.
После идваше кортежът на Мао д’Артоа. Тя можеше да стъпва уверено днес, уважаемата Мао! По-висока от повечето мъже и с много зачервено лице, тя поздравяваше простолюдието, като кимаше незабележимо и властно с глава. Тя бе крадлата, лъжкинята, отровителката на крале, престъпницата, която измъква подпечатани документи от кралските регистри! Нима Робер щеше да бъде принуден да се откаже тъкмо когато се канеше да я изобличи, да спечели най-сетне победата, за която се бе борил цели двадесет години … И заради какво? Заради един загубен ключ от държанка на епископ! Не е ли редно да си служим със същите безчестни средства срещу злосторниците? Трябва ли да бъдем толкова придирчиви относно способите, когато става думада възтържествува правото?
Ако се обмисли трезво, щом Мао притежава документите, взети от ковчежето в замъка Ирсон — и ако предположим, че не ги е тутакси унищожила, както е съвсем вероятно, — тя никога няма да може да ги представи, нито да намекне за съществуването им, защото те са доказателство за вината й. Колко натясно би била Мао, ако той внезапно й противопостави документи съвсем идентични на изчезналите! Защо нямаше пред себе си на разположение целия ден, за да може да размисли, да се информира по-обстойно… Налагаше се да реши, преди да е изминал и час, при това съвсем сам.
— Ще ви видя отново, жено. Но дръжте си езика — каза й той.
Подправени книжа — това беше все пак голям риск!…
Той посегна отново към монументалната си корона, сложи я върху главата си, хвърли последен поглед към огледалата, които му препратиха накъсания му на тридесет парчета образ, после тръгна за катедралата.
VI. КЛЕТВА ЗА ВЯРНОСТ И ЛЪЖЛИВА КЛЕТВА
„Син на крал не би могъл да коленичи пред син на граф!“ Един шестнадесетгодишен суверен бе изнамерил тази формула и я бе наложил на съветниците си, за да я наложат пък те от своя страна на френските легисти.
— Нека се разберем, монсеньор Орлитън — бе казал младият Едуард III още при пристигането си в Амиен, — миналата година вие дойдохте във Франция, за да поддържате тезата, че имам повече права над френската корона от братовчед ми граф Валоа: бихте ли приели сега да се хвърля на земята пред него?
Може би защото бе страдал в детството си като свидетел на безредиците, породени от нерешителността и малодушието на баща си, сега, когато за пръв път бе предоставен на самия себе си, Едуард III искаше да се стигне до здрави и ясни принципи. И през шестте дни в Амиен той бе накарал да се обсъди всичко отново точка по точка.
— Но лорд Мортимър много държи на мира с Франция — изтъкваше Джон Малтравърс.
— Милорд сенешал — прекъсваше го Едуард, — струва ми се, че сте тук, за да ме пазите, а не за да ме командувате.
Той изпитваше зле прикрито отвращение към дълголикия барон, тъмничар и по всяка вероятност убиец на Едуард II. Обстоятелството, че трябва да понася надзора или, по-право казано, дебненето на Малтравърс, бе много неприятно на младия крал, който държеше на своето.
— Лорд Мортимър е наш голям приятел, но той не е кралят и не той ще положи клетва за вярност. А ланкастърският граф, който оглавява регентския съвет и поради тази причина единствен може да взема решения от мое име, не ме инструктира преди заминаването ми да положа каквато и да било клетва. Няма да положа клетва на обикновен васал.