Приложението на тези декларации, както изобщо декларациите на договорите ни за мир или съюз открай време и между всички нации, зависеше изцяло от добрата или лошата воля на правителствата. Засега присъствието на двамата владетели, застанали един срещу друг, свидетелствуваше за взаимно желание да живеят в разбирателство.
Канцлерът Бургхърш разви пергамент, на който висеше печатът на Англия, и прочете от името на васала:
— Сир, ставам ваш верен човек от херцогство Гийена и зависимите от него земи, които заявявам, че държа от вас като гийенски херцог и френски пер съгласно договорите за мир, сключени между вашите и нашите предшественици, и съгласно онова, което ние и нашите деди, английски крале и гийенски херцози сме направили за същото херцогство спрямо вашите предшественици, френски крале.
И епископът подаде на Мил дьо Ноайе папируса, който току-що бе прочел и чието съдържание беше доста по-кратко в сравнение с формулата за абсолютна вярност на сюзерена. После Мил дьо Ноайе произнесе в отговор:
— Сир, вие ставате верен човек на френския крал, моя господар, за Гийенското херцогство и зависимите от него земи, които признавате, че държите от него като гийенски херцог и френски пер съгласно договорите за мир, сключени между неговите и вашите предшественици и съгласно онова, което вие и вашите деди, английски крале и гийенски херцози сте направили за същото херцогство спрямо неговите предшественици, френски крале.
Всичко това би могло да достави прекрасни поводи за разногласия в деня, когато добрите отношения се нарушаха. Тогава Едуард III каза:
— Наистина.
А Мил дьо Ноайе потвърди със следните думи:
— Кралят, нашият сир, ви приема, като се изключат горните възражения и задръжки.
Едуард измина трите крачки, които го разделяха от неговия сюзерен, свали ръкавиците си, предаде ги на лорд Монтегю и като протегна фините си бели ръце, ги положи в широките длани на френския крал. После двамата крале се целунаха по устата.
Тогава присъствуващите забелязаха, че Филип VI нямаше нужда да се наведе много, за да стигне лицето на младия си братовчед. Разликата помежду им се свеждаше главно до обема. Английският крал, който още щеше да расте, сигурно щеше да бъде много снажен.
В най-високата кула забиха камбаните. Перове и висши сановници си кимаха усмихнати. Кралят на Бохемия Жан, с разстлана върху гърдите красива кестенява брада, стоеше благородно замечтан. Граф Гийом Добрия и брат му Жан дьо Ено разменяха усмивки с английските благородници. Наистина бяха свършили добра работа.
Защо да спорят, да се сърдят, да се заплашват, да представят жалби пред съдилищата, да конфискуват феоди, да обсаждат градове, да се бият настървено, да пилеят злато, сили и рицарска кръв, когато с малко добра воля от всяка страна могат толкова лесно да постигнат съгласие?
Английският крал бе седнал на приготвения за него трон, малко под трона на френския крал. Оставаше само да чуят литургията.
Ала Филип VI като че ли очакваше още нещо и обърнал глава към перовете, търсеше с поглед Робер д’Артоа, чиято корона стърчеше високо над другите.
Робер бе притворил очи. Той избърсваше с червената си ръкавица потта, която се стичаше от слепоочията му, макар че в катедралата цареше приятна прохлада. Но в този миг сърцето му биеше силно. И тъй като не бе обърнал внимание, че ръкавицата му пуска, на бузата му аленееше сякаш струйка кръв.
Той внезапно стана от столчето си. Бе взел решението си.
— Сир — извика, като се изправи пред трона на Филип, — тъй като всички ваши васали са събрани тук…
Мил дьо Ноайе и епископ Бургхърш само преди малко бяха говорили с твърди и ясни гласове, които се чуваха в цялата сграда. Но когато Робер отвори устата си, на всички им се стори, че преди него са чуруликали сякаш птичета.
— …и понеже сте длъжен да отдадете справедливост на всички, идвам да ви искам справедливост.
— Монсеньор дьо Бомон, братовчеде, кой ви е ощетил? — попита сериозно Филип VI.
— Ощетен бях, сир, от вашата васалка госпожа Мао Бургундска, която владее несправедливо с интрига и измама титлите и земите на графство Артоа, полагащи ми се по наследство от дедите ми.
Тогава чуха един почти толкова силен глас, който извика:
— Няма що, това можеше да се очаква!
Обадила се бе Мао д’Артоа.
Присъствуващите се изненадаха малко, но не се стъписаха. Робер постъпваше също като фландърския граф в деня на коронацията. Изглежда, че се установяваше обичаят, когато някой пер се чувствува онеправдан, да изрази оплакването си при тези тържествени събирания, явно при това с предварителното съгласие на краля.