Мао вдигна очи, защото Беатрис пред нея избухна в смях. Скръстила ръце под гърдите си, с тръпнещи рамене, придворната госпожица не можеше да сдържи лудия си смях. Преди да ими време да се отдръпне, Мао скочи към нея и я зашлеви силно по едната и другата страна. Смехът на Беатрис секна. Черните й зеници заискриха със зъл блясък зад дългите мигли и тутакси угаснаха.
Същата вечер, когато Беатрис помагаше на графинята да се съблече, като че ли между двете се бе въдворил мир. Отново в плен на натрапчивата си мисъл, Мао обясняваше на Беатрис:
— Разбираш ли защо толкова държах да разпитат тези две жени? Сигурна съм, че Дивион помага на Робер да измайсторят фалшиви документи и бих искала да я пипнем на местопрестъплението.
Тя смучеше машинално счупения зъб, който бръснарят бе изпилил.
След двойната плесница един проект назряваше у Беатрис.
— Мога ли, госпожо… да ви дам един съвет? Ще приемете ли да го чуете?
— Но естествено, моето момиче, говори, говори. Аз съм нервна, лесно вдигам ръка, но имам доверие в тебе, ти много добре знаеш това.
— Добре тогава, госпожо. Цялото зло идва от наследството на чичо ми Тиери… и от нежеланието ви да изплатите онова, което той оставяше на Дивион. Зло създание наистина, което не заслужаваше толкова! Но вие си създадохте в нейно лице една неприятелка, която знаеше някои тайни, излезли от устата на чичо ми… и сега ги продава на монсеньор Робер. Голям късмет имахме, че опразних навреме ковчежето в Ирсон… където чичо ми държеше някои ваши книжа. Представяте ли си как щеше да ги използва тази лоша жена… Да й бяхте дали малко пари и земя… щяхте да запечатате човката й.
— Е, да! — въздъхна Мао. — Сбърках може би. Но признавам, че тази просякиня, която се навира в постелята на един епископ и отгоре на това кара да я впишат в завещанието като че ли е законна съпруга… Е, да, може би сгреших…
Беатрис помагаше на Мао да свали дневната си риза.
Исполинката вдигаше огромните си ръце, разкривайки под мишниците си жалки бели косми. Тлъстината образуваше гълбица на тила й, също както на гърбовете на воловете. Гърдите й бяха тежки, увиснали, чудовищни.
„Стара е — мислеше си Беатрис, — ще умре… но кога? До последния й ден ще обличам и събличам това грозно тяло пропилявам всичките си нощи край него… А когато умре какво ще стане с мен? Монсеньор Робер сигурно ще спече подкрепата на краля… приближените на Мао ще бъдат разпръснати…“
Когато й надяна нощницата, Беатрис поде:
— Дали да не предложите на тази Дивион да й платите завещаната сума, за която претендира… и дори нещичко отгоре. Сигурно ще я привлечете към себе си и ако е служила на племенника ви за някои нечестни работи, бихте могли да узнаете какво точно и да… извлечете изгода.
— Може би предложението ти е умно — отвърна Мао — Графството ми заслужава да похарча хиляда ливри, па N и (и да заплатя греха. Но как ще се свържеш с тази мръсница? Тя живее в двореца на Робер и той сигурно я надзирава отблизо… а може и да я гали при случай, защото хич не е гнуслив. Не би трябвало да подуши нашия ход.
— Аз се наемам, госпожо, да отида да я видя и да говоря с нея. Нали съм племенница на Тиери. Той може да ми е доверил някакво свое желание относно нея…
Мао изгледа внимателно спокойното, почти усмихнато лице на придворната си госпожица.
— Поемаш голям риск. Ако Робер узнае някога…
— Зная, госпожо, зная какво рискувам, но не се страхувам — каза Беатрис, като покри с бродираната завивка графинята, която си беше легнала.
— Добро момиче си ти — похвали я графинята. — Много ли те пари бузата?
— Да, все още, госпожо… на вашите услуги…
VI. БЕАТРИС И РОБЕР
Лорме я прие през задната врата на двореца, през която минаваха доставчиците, като че ли посетителката беше някоя вехтошарка или бродирачка, дошла да предаде поръчка. Пък и облечена с пелерина от тънко сиво сукно, чийто капюшон покриваше косите й, Беатрис д’Ирсон по нищо не се отличаваше от някоя обикновена гражданка.
Тя тутакси позна стария личен слуга на монсеньор д’Артоа, но не се издаде, както и не се изненада привидно, когато той я поведе през двата двора и служебните помещения към господарските покои.
Лорме вървеше пред нея, дишаше шумно и от време на време се извръщаше и поглеждаше недоверчиво това много хубаво момиче с лека гъвкава походка, което никак не изглеждаше смутено.
„Какво търсят тук хората на Мао? — протестираше дълбоко в себе си Лорме. — Каква своя манджа идва да вари на нашите печки тази никаквица? Ах, монсеньор Робер е много неблагоразумен, дето я пусна да прекрачи прага ни! Госпожа Мао знае отлично как да действува: не му е пратила най-грозната си жена!“