— В такъв случай, дьомоазел Беатрис, за ваше сведение и спасение знайте, че за вас е по-изгодно да се отдалечите от вратите на моя дворец и под никакъв предлог да не се приближавате до него. Кухните ми са добре охранявани, яденетата ми изпробвани, виното ми — отпито, преди да ми налеят от него.
Беатрис облиза с език устните си, сякаш вкусваше сладък ликьор.
„Бои се да не би да го отровя“ — помисли си тя.
О, колко й бе забавно и как само се страхуваше едновременно с това! А Мао през това време си въобразяваше, че увещава Дивион! О, какъв дивен миг! Беатрис имаше чувството, че държи в ръката си няколко невидими и смъртоносни нишки. Трябваше само че добре да ги съгласува.
Тя отметна назад капюшона си, отвърза шнура на шията си и свали пелерината си. Тъмните й гъсти коси бяха сплетени около ушите й. Роклята й от моаре, много изрязана отпред, показваше основата на пищните й гърди. Робер, който обичаше сочните жени, неволно си помисли, че Беатрис се е разхубавила след последната им среща.
Девойката просна пелерината си върху плочите на пода така, че тя образува тъмен полукръг. Робер я погледна изненадан.
— Но какво правите?
Тя не отвърна. Извади от бродираната си кесия три черни пера и ги постави в горната част на пелерината, като ги кръстоса във форма на звездичка. После почна да се върти, описвайки с пръст въображаем кръг и шепнейки неразбираеми думи.
— Но какво правите? — повтори Робер.
— Омагьосвам ви… монсеньор — отвърна невъзмутимо Беатрис, сякаш това бе най-естественото нещо на света или поне най-обичайното за нея.
Робер избухна в смях. Беатрис го погледна и го хвана за ръка, за да го привлече вътре в кръга. Робер издърпа ръката си.
— Страхувате ли се, монсеньор? — попита го усмихната Беатрис.
Ето къде е силата на жените! Кой благородник би посмял да каже на граф Робер д’Артоа, че се страхува, без да получи страшен удар с юмрук по лицето или с шпага, тежка двадесет ливри по главата? А ето че една компаньонка, една камериерка броди около двореца му, вмъква се чак при него, губи му времето с разни глупости… „Мао загуби един зъб“… „Нямам тайна за продан“… разстила пелерината си върху плочите и му заявява право в лицето, че се страхува!
— Вие като че ли винаги сте се страхували да се приближите до мен — продължи Беатрис. — В деня, когато ви видях за първи път, има толкова време оттогава, в двореца на госпожа Мао… когато дойдохте да й съобщите, че дъщерите й ще бъдат съдени… може би не си спомняте… още тогава се извърнахте от мен. И колко пъти след това… Не, монсеньор, не ме карайте да мисля, че наистина се страхувате!
Да позвъни на Лорме, да му заповяда да отведе тази подигравчийка. Нима благоразумието не съветваше Робер да постъпи именно така, без да губи повече време?
— И какво искаш с твоя шал, с твоя кръг и трите си пера — попита я той. — Да извикаш дявола ли?
— Ами да, монсеньор…
Той повдигна рамене пред тази детинщина и на шега влезе в кръга.
— Свършено е вече, монсеньор. Точно това исках. Защото вие сте дяволът.
Кой мъж може да устои на този комплимент? Този път Робер истински се разсмя, доволен. Улови брадичката на Беатрис между палеца и показалеца си.
— Знаеш ли, че бих могъл да накарам да те изгорят като вещица?
— О, монсеньор…
Тя стоеше до него, вдигнала глава към широките челюсти, обрасли с червени косми. Усещаше миризмата му на преследван глиган. Беше съвсем развълнувана от опасността, измяната, желанието и сатанинското начало в себе си.
Развратница, откровена развратница, точно по вкуса на Робер. „Какво рискувам?“ — каза си той.
Улови я за раменете и я привлече до себе си.
„Племенникът на госпожа Мао, племенникът й, който й желае най-голямо зло“ — мислеше си Беатрис, загубила дъх до устата му.
VII. ДОМЪТ БОНФИЙ
Приживе епископ Тиери д’Ирсон притежаваше на улица Моконсей в Париж един частен дворец, долепен до двореца на графиня д’Артоа. Той го бе уголемил, като купи къщата на един свой съсед на име Жулиен Бонфий. Беатрис предложи на Робер д’Артоа именно тази къща, получена в наследство, за убежище на любовните им срещи.
Перспективата да се позабавлява с придворна на Мао, досам двореца на Мао, в къща, платена с парите на Мао, известна при това под името Бонфий, задоволяваше напълно вродената склонност на Робер към шегобийство. Съдбата ни поднася понякога подобни развлечения…
И все пак отначало Робер си го позволяваше изключително предпазливо. Макар самият той да бе собственик на дворец на същата улица, в който не живееше, но отиваше от време на време, той предпочиташе да отива в дома Бонфий само когато се стъмнеше. В тези квартали близо до Сена, чиито тесни улици бяха задръстени от многолюдна, бавно придвижваща се тълпа, благородник като Робер д’Артоа, който лесно се разпознаваше по ръста си и при това бе придружен от щитоносци, не можеше да мине незабелязано. Затова Робер очакваше да се мръкне. Винаги караше Жийе дьо Нел и трима свои служители, избрани измежду най-дискретните и най-яките, да идват с него. Жийе бе мозъкът на охраната му, а тримата лакеи с юмруци на убийци заставаха при изходите на дома Бонфий, без ливрея, като обикновени зяпльовци.