— Бих бил по-сигурен — отговори Робер, — ако сипят на една моя неприятелка малко от тоя прах, с който се умъртвяват плъхове и вонещи животинки.
Беатрис се престори, че това не я засяга. Но от тази идея я побиха тръпки. Не, тя не трябва да отговори веднага на Робер. Той не трябва да знае, че тя е вече съгласна да го направи. Престъплението не е ли най-силната връзка между двама любовници?
Защото тя го обичаше. Тя не си даваше сметка, че като се мъчеше да го улови в капан, тя сама попадаше под негова власт. Тя живееше вече само за мига, когато ще бъдат заедно, а после живееше, за да си спомня тоя миг и да чака нова среща. Да чака колоса от сто килограма и миризмата на менажерия, която се излъчваше от Робер особено при любовната игра, и ръмженето на тигър, което се изтръгваше от гърлото му.
Съществуват много повече жени, отколкото си мислим които имат вкус към чудовища. Дворцовите джуджета, Жан Лудия и други знаеха добре това, защото не можеха да им насмогнат! Даже една случайна аномалия е предмет на любопитство и оттам на желание. Например желанието да повдигнеш квадрата от черен плат, който покрива част от лицето на един едноок рицар.
А Робер по своему беше донякъде чудовище.
Есенният дъжд се отцеждаше по покривите. Беатрис се забавляваше, като галеше с пръсти неравния му огромен търбух.
— И преди всичко, монсеньор — казваше тя, — ти не се нуждаеш от нищо, за да получиш това, което желаеш, нито да изучиш някаква наука… Ти си самият дявол. Дяволът не знае, че е дявол.
Той мечтаеше, като слушаше това, преситен, с повдигната във въздуха брадичка.
Дяволът има очи, които изгарят като жарава, огромни нокти в края на пръстите си, за да разкъсва плътта, език, разделен на две и от устата му излиза горещ дъх като от пещ. Но дяволът можеше да има също теглото и миризмата на Робер. Тя бе влюбена в сатаната. Тя бе женската на дявола и никога не ще ги разделят…
Една вечер, когато на връщане от къщата Бонфий Робер се прибираше в своя дом, жена му му даде прословутия брачен договор, най-после написан, но без печатите.
След като го прегледа, Робер се приближи до огнището и с небрежен жест пъхна ръжена в жаравата, после, когато върхът му почервеня, той проби с него ъгъла на един от листовете, който почна да се сгърчва.
— Какво правите, приятелю — попита госпожа дьо Бомон.
— Искам само да се уверя, че пергаментът е добър.
Жана дьо Бомон погледна за момент своя мъж, а после му каза нежно, почти майчински:
— Би трябвало да си изрежеш ноктите, Робер. Каква е тая нова мода да ходиш с дълги нокти.
VIII. ЗАВРЪЩАНЕ В МОБЮИСОН
Случва се така, че дълго време замислен заговор се проваля още от началото поради недомислие.
Робер осъзна внезапно, че катапултите, които бе така добре разположил, можеха да се разпукат чисто и просто в момента на стрелбата по негова грешка, само защото той не бе помислил за главния механизъм.
Той бе удостоверил пред краля, своя шурей, и се бе заклил върху светото писание, че притежава документите за наследството; бе накарал да изготвят писма по възможност най-подобни на изчезналите документи; бе събрал многобройни свидетелски показания, за да подкрепи достоверността на тези книжа. И така всички основания като че ли бяха налице, за да бъдат приети доказателствата му без разискване.
Но имаше едно лице, което знаеше несъмнено, че всички актове са фалшиви: Мао д’Артоа, защото тя бе изгорила истинските актове: най-напред тези от парижките регистри, откраднати двадесет години по-рано благодарение на угодничеството на антуража на Филип Хубави, и после, съвсем скоро, копията, намерени в касетката на Тиери д’Ирсон.
Ако един фалшив документ може да мине за автентичен пред хора благосклонно разположени и които никога не са виждали оригиналите, това съвсем не е така за този, който е предупреден за фалшификацията.
Без съмнение Мао нямаше да заяви: „Тези документи са лъжливи, защото аз хвърлих в огъня истинските“, но поне тя знае, че те са измамнически, ще тури всичко в действие, за да докаже това; в това може да не се съмняваме! Арестуването на помощничките на Жана Дивион потвърждава убедително това. Прекалено много хора вече бяха участвали във фабрикуването, та все щеше да се намери някой, способен да издаде било от страх, било подмамен от печалба.
Ако се промъкне грешка като това нещастно „1322“ вместо „1302“ в писмото, четено в Рьойи, Мао сигурно щеше да я открие. Печатите може да изглеждат съвършени, но Мао щеше да изиска подробно повторно изследване. А на всичко отгоре покойният граф Робер II имаше като всички князе навика да съобщава в своите официални актове името на писаря, който ги е писал. Очевидно при фалшивите писма това нарочно не бе уточнено. Такъв пропуск върху един документ можеше да мине, но върху четирите, които щяха да представят? Нищо по-лесно за Мао от това да накара да отворят регистрите на Артоа: „Сравнете — щеше да каже тя — и между всички писма, подпечатани от баща ми, потърсете ръката на някой от неговите писари, която да напомня на тези писания.“