— Тя няма никога да приеме това — каза Беатрис — и ти знаеш, не по-зле от мен, монсеньор.
— Все пак да опитаме. Ако кралят успее да я вразуми, това няма ли да бъде най-добрият изход?
— Не, най-добрият изход е отровата.
Защото едно възможно уреждане на въпроса по приятелски никак не услужваше на интересите на Беатрис; влизането й в двореца Артоа се отдалечаваше. И Беатрис ще трябва да остане придворна дама на графинята до нейната кончина. Господ знае кога! Тя искаше сега да ускори нещата; спънките, трудностите, посочвани от нея, не я плашеха вече. Благоприятен случай? Ами че тя имаше няколко всеки ден, било когато носи на графиня Мао отвара от билки или лекарства…
— Но щом кралят я кани след три дни в Мобюисон? — настояваше Робер.
Двамата любовници се споразумяха така: ако Мао приеме предложението на краля да се откаже от Артоа, щяха да й подарят живота, а ако откаже, в същия тоя ден Беатрис ще й даде отровата. Какъв по-добър случай биха могли да имат? Мао, обхваната от болки на ставане от кралската трапеза! Кой би се осмелил да заподозре краля, че е накарал да я убият или даже някой да заподозре, би ли се осмелил да го каже?
Филип VI предложи на Робер да присъствува на помирителната среща, но Робер отказа.
— Ваше величество, братко мой, вашите думи ще бъдат по-убедителни, ако аз не съм там. Мао ме мрази много и моето присъствие рискува по-скоро да я заинати, отколкото да я поощри да се подчини.
Той сериозно мислеше така, а, от друга страна, искаше чрез отсъствието си да се измъкне от евентуално обвинение.
Три дни по-късно, на двадесет и трети октомври, графиня Мао, друсана от голямата си позлатена носилка, украсена с герба на Артоа, вървеше по пътя към Понтоаз. Единственото й живо дете, кралица Жана, вдовица на Филип Дългия, пътуваше с нея, Беатрис седеше върху бродирана табуретка срещу своята господарка.
— Госпожо, какво мислите, че ще ви предложи кралят — питише Беатрис. — Ако се касае за помирение, позволете ми ди ви дам един съвет… откажете. Много наскоро ще ви дам чудесни доказателства срещу монсеньор Робер. Дивион е готова този път да ни даде възможност да го разобличим.
— Защо не я доведеш тая Дивион, с която си толкова близка, а аз не я виждам никога — каза Мао.
— Това е невъзможно… тя се бои за живота си. Ако монсеньор Робер научи това, на следващата сутрин тя няма да чуе литургията. Тя ме посещава само нощем в къщата Бонфий и винаги придружена с няколко слуги, които я пазят. Откажете твърдо, госпожо, откажете!
Жана Вдовицата, в бяла рокля, гледаше как бяга пейзажът и мълчеше. Едва когато в далечината се появиха острите покриви на Мобюисон отвъд рижите гори, тя отвори уста и каза:
— Спомняте ли си, майко, преди петнадесет години…
Преди петнадесет години по същия тоя път, облечена в шаячена рокля и с обръсната глава, тя крещеше, че е невинна, в каруцата, която я водеше към Дурдан. Друга черна каруца отвеждаше сестра й Бланш и братовчедка й Маргьорит Бургундска към замъка Гайяр. Петнадесет години!
Тя бе помилвана, бе спечелила отново нежността на своя съпруг. Маргьорит бе мъртва. Луи Х бе мъртъв. Никога Жана не бе задавала въпроси на Мао за обстоятелствата, при които бе изчезнал Луи Вироглавия и малкият Жан I. И Филип Дългия бе станал крал само за шест години, а после и той умря. На Жана й се струваше, че е живяла три различни живота; първият свърши далече в миналото с жестокия ден в Мобюисон, през втория бе коронясана кралица на Франция в Реймс до Филип, а после, през последния си живот, тя стана вдовицата, заобиколена с почести, но отдалечена от властта и седнала в този момент в голямата носилка. Три живота и странното впечатление, че е била три различни лица, които с мъка се съгласуваха. Тя чувствуваше, че съществува още само от присъствието на величествената й властна майка, която винаги бе господствувала над нея и с която още от детството си се боеше да заговори.
Мао също си спомняше.
— И все заради този проклет Робер — каза тя. — Той именно нагласи всичко с онази кучка Изабел, чиито работи, казват, не вървели добре сега, както и тези на Мортимър, любовника й. Един ден те всички ще бъдат наказани!
Всяка от трите жени продължаваше своите мисли.
— Сега имам коса… но имам и бръчки — прошепна овдовялата кралица.