— А! Мобюисон — каза тя, — това място не ни е донесло щастие. Тук е добре само да спиш мъртъв.
По целия път на връщане тя не престана да излива гнева си.
— Чухте ли го тоя голям глупак, когото лошата съдба ни даде за крал? Да се отрека от Артоа току-така, само за да му угодя! Да определя за свой наследник тоя вонящ дебелак Робер! По-скоро ръката ми ще изсъхне, отколкото да подпиша това! Отдавна трябва да са ортаци в мошеничествата и да си дължат много един на друг… И като си помисля, че без мен, ако не бях така добре разчистила някога пътя към трона…
— Майко — прошепна тихо Жана Вдовицата.
Жана би посъветвала майка си да приеме предложението на краля, ако се бе осмелила да изрази мислите си, ако не се боеше да получи груб отказ. Но това не би послужило за нищо.
— Никога — повтаряше Мао, — те никога няма да получат това от мен.
Без да знае, тя подписа смъртната си присъда и изпълнителят бе срещу нея в носилката и я гледаше през черните си мигли.
— Беатрис, помогни ми да отпусна корсета си — каза внезапно Мао, — коремът ми се подува.
Гневът бе разстроил храносмилането й. Наложи се да спрат носилката, за да може госпожа Мао да се облекчи в най-близката нива.
— Госпожо, тази вечер ще ви дам дюлена каша.
Същата вечер, като пристигна в Париж, в двореца на улица Моконсей, Мао чувствуваше стомаха си още разбъркан, но й беше по-добре. Тя хапна малко и си легна.
IX. ОТПЛАТА ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА
Беатрис почака, докато всички слуги заспят. Тя се приближи до леглото на Мао, повдигна бродираната завеса, която затваряха през нощта. Кандилцето, окачено на тавана над леглото, разливаше слаба синкава светлина. Беатрис беше по риза и държеше лъжица в ръка.
— Госпожо, вие забравихте да вземете дюлената каша.
Мао, сънлива, още в плен на борбата между яростта и умората, каза простичко:
— А, да, ти си добро момиче, щом си се сетила за това.
И погълна съдържанието на лъжицата.
Два часа преди изгрев тя събуди със силни викове и дрънкане на звънец своите прислужници. Намериха я, че повръща над един леген, който Беатрис държеше.
Тома льо Миезие и Гийом дю Вена, нейните лекари, извикани веднага, накараха да им разкажат подробно как графинята бе прекарала деня и какво е яла. Те заключиха, че се касае за тежко разстройство, придружено с кръвоизлив, Причинено от силно раздразнение.
Изпратиха да повикат бръснаря Тома, който срещу обичайните петнадесет су пусна кръв на графинята, а госпожа Мениер от Пети пон й направи клизма с билки.
Под предлог, че отива да търси лечебен маджун при бакалина Пален, Беатрис се измъкна през нощта и отиде при Робер в къщата Бонфий, през три входа от двореца на Мао.
— Свършено е — му каза тя.
— Тя е мъртва? — извика Робер.
— О! Не … дълго ще се мъчи — каза Беатрис с мрачен блясък и очите. — Но трябва да бъдем благоразумни и да се виждаме по-рядко през следващите дни.
Мао умря чак след един месец.
Вечер след вечер с по щипка отрова Беатрис я тикаше към смъртта и тя вършеше това съвсем безнаказано, защото Мао имаще доверие само в нея и вземаше лекарство само от нейната ръка. След повръщанията, които продължиха три дни, тя получи катар в гърлото и бронхит, при преглъщане изпитваше непоносими болки. Лекарите заявиха, че се е простудила през време на разстройството си. А после, когато пулсът взе да отслабва, помислиха, че са й пуснали прекалено много кръв. Накрая цялата й кожа се покри с пъпки и гнойни циреи. Винаги около болната, услужлива и внимателна, неизменно в добро настроение и усмихната, което е така ценно за болните, Беатрис се наслаждаваше от пъкления напредък на своето дело. Тя вече почти не виждаше Робер, но грижата да търси ежедневно в коя храна или лекарство да сложи отровата й доставяше достатъчно удоволствие.
Когато Мао видя, че косата й пада на сиви снопчета като сухо сено, тя разбра, че е загубена.
— Отровили са ме — каза тя много разтревожена на своята придворна.
— О! Госпожо, госпожо, не произнасяйте тези думи. Та последната ви вечер, преди да се разболеете, беше при краля.
— Та именно за това мисля — каза Мао.
Тя беше все така гневлива, избухлива, критикуваше гневно лекарите си, обвиняваше ги, че са глупави магарета. Не даваше знак, че се приближава към религията и се грижеше повече за делата на графството, отколкото за душата си. Тя продиктува едно писмо до дъщеря си: „Ако умра, заповядвам ви да отидете веднага при краля и да поискате да положите клетва за вярност за Артоа, преди Робер да предприеме нещо…“
Болките, които търпеше, съвсем не й напомняха страданията, причинени някога от нея на другите; до края тя остана с твърда душа на егоист и даже приближаването на смъртта не предизвика у нея разкаяние, нито човешко съчувствие.