И пътуването на госпожа Жана приключи тук.
Тези, които присъствуваха на агонията на вдовствуващата кралица, разказваха, че болките я обхванали към средата на нощта, че отровата изтичала от очите, от устата и от носа, че цялото й тяло се покрило с бели и черни петна. Тя се съпротивлявала на смъртта само два дена, след като бе надживяла майка си само с два месеца.
Тогава херцогиня Бургундска, внучка на Мао, поиска графството Артоа.
Трета част
ПАДЕНИЯТА
I. ЗАГОВОРЪТ НА ПРИЗРАКА
Монахът бе заявил, че се казва Томас Дийнхед. Имаше ниско чело под рядък венец от коса с цвят на бира и държеше ръцете си скрити в ръкавите. Расото му на брат проповедник бе съмнително бяло. Той се оглеждаше на всички страни и три пъти попита дали „милордът“ е сам и няма ли опасност някой друг да чуе.
— Но не, говорете — каза кентският граф от стола си, като клатеше крака леко отегчено и нетърпеливо.
— Господарю, нашият добър владетел Едуард II е все още жив!
Едмонд Кентски не подскочи, както би могло да се очаква, Преди всичко, защото не бе човек, който показва лесно своите чувства, а също, защото тази изумителна новина му бе вече донесена няколко дни по-рано от друг пратеник.
Крал Едуард се пази тайно в замъка Корф — продължи монахът, — аз го видях и идвам да ви удостоверя това.
Граф Кент стана, прекрачи кучето си, приближи се до прозореца с малки стъкла, поставени в тънки оловени рамки, и погледна сивото небе над своя замък Кенсингтън.
Кент беше на двадесет и девет години. Той не бе вече слабшят младеж, който бе командувал английската защита по време на злополучната война в Гийена в 1324 година и бе принуден, по липса на войници, да се предаде в обсадената крепост Реол на чичо си Шарл дьо Валоа. Но макар и малко напълнял, той беше запазил все още своята бледост. Беше сдържано безгрижен, повече склонен към мечтателност, отколкото към истинско размишление.
Никога не бе чувал по-удивително нещо! И така, неговият полубрат Едуард II, чиято кончина беше съобщена преди три години и гробът му бе в Глостър — никой вече в кралството не се колебаеше да назове убийците му, — бил все още на тоя свят? Значи, задържането му в замъка Беркли, жестокото убийство, писмото на епископ Орлитън, общата вина на кралица Изабел, на Мортимър и на сенешала Малтравърс и най-после погребението, извършено тайно, всичко това е било басня, съчинена от тези, които имаха интерес да се смята, че бившият крал е починал, и разкрасена после от народното въображение.
За по-малко от две седмици за втори път му съобщаваха това. Първия път той бе отказал да повярва. Но сега почваше да се разколебава.
— Ако новината е вярна, тя може да промени много неща в кралството. — каза той, без да се обръща лично към монаха.
Защото от три години насам Англия бе имала време да се събуди от своите сънища. Къде бяха свободата, справедливостта, благоденствието? Та нали си бяха въобразили, че те ще следват по петите кралица Изабел и славния Мортимър? От доверието, което им бяха гласували, от надеждите, които бяха вдъхнали, оставаше само споменът за разочарованието от една голяма илюзия.
Защо трябваше да бъде изгонен, свален от трона, затворен, така поне бяха вярвали до този ден — и убит слабият Едуард II, подчинен на влиянието на отвратителни фаворити, ако това бе само за да бъде заместен от малолетен крал, още по-слаб и лишен от всякаква власт от любовника на майка си?
Защо бе обезглавен граф д’Арундел, убит канцлерът Балдок, нарязан на четири парчета Хюг дьо Диспенсър, когато сега лорд Мортимър управляваше пак така самоволно, изстискваше страната пак така алчно, оскърбяваше, подтискаше, тероризираше, не понасяше никакво оспорване на авторитета си?
Хюг дьо Диспенсър, порочна и алчна личност, притежаваше някои слаби страни, върху които можеше да се влияе. Случваше се да отстъпи от страх или примамен от пари. А Роджър Мортимър бе непреклонен и необуздан барон. Френската вълчица, както наричаха кралицата-майка, имаше за любовник вълк.
Властта покварява бързо хората, които я завладяват, ако не са тласкани към нея преди всичко от грижата за народното благо.
Смел, даже герой, прочул се с безпримерното си бягство, Мортимър по време на годините на заточение въплъщаваше тежненията на един нещастен народ. Спомняха си, че някога бе завладял за английската корона кралство Ирландия; забравяха, че там той бе придобил опит.