Кент замълча за миг и после попита:
— Ако ми потрябвате, мога ли да ви потърся в манастира на братята проповедници?
— В никой случай, милорд, защото игуменът ме посъветва да не оставам в манастира засега.
И той даде адреса си в Лондон при един писар в квартала Сейнт Пол.
Кент отвори кесията си и му подаде три златни монети. Братът отказа, нямал право да приема подаръци.
— За подаянията на вашия орден — му каза граф Кент.
Тогава брат Дийнхед извади ръката си от ръкава, поклони се ниско и се оттегли.
Същия ден Едмонд Кентски реши да предупреди двамата главни прелати, в миналото членове на пропадналото съзаклятие: Грейвизън — епископ на Лондон, и архиепископа на Йорк Уилям Мелтънски, същият, който бе венчал Едуард III и Филипа дьо Ено.
„Два пъти вече ме уверяват в това и от източници, които изглеждат сигурни“ — им писа той.
Отговорите не закъсняха. Грейвизън гарантираше своята подкрепа на граф Кент за всяко дейстаие, което той би искал да проведе; колкото пък до архиепископа на Йорк, примат на Англия, той изпрати собствения си капелан Алин с обещанието да достави петстотин въоръжени хора и даже повече, ако с необходимо, за освобождението на бившия крал.
Кент установи тогава други връзки и по-точно с лорд дьо ла Зуш и с няколко други благородници, лорд Бомон и сър Томас Рослин, които се бяха укрили в Париж, за да избягнат преследването на Мортимър. Защото във Франция имаше отново емигрантска партия.
Решаващо беше едно лично и тайно съобщение от папа Йоан XXII до граф Кент. Светият отец, като научил и той също, че крал Едуард II е жив, препоръчваше на граф Кент да действува за неговото освобождение, като опрощаваше предварително тези, които ще участвуват в начинанието „ad omni poena et culpa“… Би ли могло по-ясно да се каже, че всички средства ще бъдат добри?… и даже заплашваше граф Кент с отлъчване, ако не изпълни тази високоблагочестива задача.
И тъй това не бе устно съобщение, а с писмо на латински, в което висш прелат на Светия престол, чийто подпис впрочем почти не се четеше, предаваше дословно думите, произнесени от Йоан XXII в един разговор на тая тема. Писмото бе изпратено по член на свитата на канцлера Бургхърш, епископ на Линкълн, който се бе върнал току-що от Авиньон, където и той бе отишъл да води преговори за възможния брак на сестрата на Едуард III с наследника на Франция.
Силно развълнуван, Едмонд Кентски реши тогава да отиде и на място да провери тези сведения, толкова схождащи се, и да проучи възможностите за бягство.
Той прати да потърсят брата Дийнхед на посочения адрес, даден му от него, и с малка, но сигурна охрана тръгна за Дорсет. Беше месец февруари.
Той пристигна в Корф при лошо време. Солени вихрушки връхлитаха над безрадостния полуостров. Кент изпрати да повикат управителя на крепостта сър Джон Давърил. Той дойде И се представи на граф Кент в единствения хан на Корф пред черквата Свети Едуард мъченик — наречена на убит крал от Саксонската династия.
Висок на ръст, с тесни рамене, със сбърчено чело и презрително свити уста, като че ли съжаляваше, че трябва да е учтив, както подобава на човек на дълга, Джон Давърил се извини, че не може да приеме благородния лорд в замъка. Бе получил строга заповед.
— Крал Едуард II жив ли е, или мъртъв? — попита Едмонд Кентски.
— Не мога да ви кажа това.
— Той е мой брат. Него ли пазите?
— Не ми е разрешено да говоря. Един затворник ми бе поверен, не трябва да разкривам нито името, нито ранга му.
— Бихте ли ми позволили да видя това лице?
Джон Давърил кимна отрицателно с глава. Този управител бе стена, скала, толкова непроницаем, колкото огромната зловеща кула, защитена от три широки зида, изправена високо на хълма над малкото село, с покривите си от плочи. А! Мортимър избираше добре служителите си!
Но има начини да отречеш, които са като потвърждения. Давърил щеше ли да бъде толкова тайнствен, щеше ли да се покаже толкова непреклонен, ако не пазеше точно бившия крал?
Едмонд Кентски пусна в ход цялото си очарование, което бе голямо, както и други аргументи, към които човешката природа не винаги е безчувствена. Той постави върху масата тежка кесия със злато.
— Бих искал да се отнасят добре към този затворник — каза той. — Това тук е, за да бъде подобрена участта му, сто лири стерлинги.
— Мога да ви уверя, милорд, че към него се отнасят добре — каза Давърил тихо, като че ли съучастнически. И без никакво стеснение прибра кесията в джоба си.
— Бих дал още толкова, само да го зърна — каза Едмонд Кентски.
Давърил опечален отказа.