— Разберете, милорд, в този замък има двеста стрелци, които го пазят…
Едмонд Кентски си въобрази, че е голям стратег, като отбеляза това важно свадение; трябваше да се държи сметка за него при бягство.
— …и ако само един проговори и кралицата-майка го научи, ще ми отсекат главата.
Можеше ли човек по-добре да се издаде и да признае това, което уж искаше да скрие.
— Но бих могъл да предам едно съобщение — подхвана управителят, — защото то ще остане между вас и мене.
Кент, щастлив от обстоятелството, че така бързо се придвижват работите, написа следното писмо, докато силен мокър вятър шибаше прозорците на хана.
„Вярност и почит към моя много скъп брат. С цялото си сърце моля бога да сте здрав, защото са взети разпореждания скоро да излезете от затвора или бъдете освободен от затрудненията, които ви притесняват. Бъдете уверен, че имам подкрепата на най-големите барони на Англия и на всичките им сили, тоест войските и съкровищата им. Ще бъдете пак крал. Духовниците и бароните се заклеха в това над евангелието.“
Той подаде писмото просто сгънато на управителя.
— Моля ви да го запечатате, милорд — каза той. — Не искам да се помисли, че зная съдържанието му.
Кент накара човек от свитата си да донесе восък, постави печата си и Давърил скри писмото под ризницата си.
— Съобщението ще достигне до затворника и мисля, че той ще го унищожи веднага — каза той. — Така…
И с ръцете си направи движение, което означаваше заличаване, забрава.
„Ако съумея да го подхвана добре, тоя човек ще ни отвори широко вратите, когато дойде денят. Няма да се наложи даже да се бием“ — мислеше Едмонд Кентски.
Три дни по-късно писмото му бе в ръцете на Мортимър, който го четеше в съвета в Уестминстър.
Кралица Изабел веднага извика прочувствено, обръщайки се към младия крал:
— Сине мой, сине мой… умолявам ви да действувате срещу нашия най-смъртен враг. Той иска да накара кралството да повярва в баснята, че баща ви е още жив, за да ви свали от трона и да заеме вашето място. За бога, дайте заповеди да накажат тоя изменник, докато е още време.
В същност заповедите бяха дадени и полицаите на Мортимър препускаха към Уинчестър, за да арестуват граф Кент на връщане към дома си. Но Мортимър не искаше само задържане; той изискваше шумна присъда. Имаше известни основания да бърза.
След една година Едуард III щеше да стане пълнолетен. Той вече проявяваше много признаци на нетърпение. Като премахне Кент, след като бе отдалечил Ланкастър, Мортимър обезглавяваше опозицията и по този начин щеше да попречи на младия крал да се изтръгне от неговото влияние.
На 19 март парламентът се събра в Уинчестър, за да съди чичото на краля.
След повече от едномесечен престой в затвора граф Кент изглеждаше изтощен, отслабнал, плах и като че ли не разбираше какво му се е случило. Той решително не беше от хората, които устояват на злата участ. Похвалното му сдържано безгрижие го бе напуснало. При разпита, проведен от Робърт Хауел, съдебен следовател на кралския дом, той рухна, призна всичко, разказа случилото се от край до край, издаде имената на осведомителите и съучастниците си. Но какви осведомители? Доминиканският орден не познаваше монах на име Дийнхед; измислица на обвиняемия, за да се опита да се спаси; измислица бе също писмото от папа Йоан XXII, никой от свитата на епископа от Линкълн по време на посолството в Авиньон не бе разговарял за мъртвия крал нито със светия отец, нито с кой да е от кардиналите или съветниците му. Едмонд Кентски упорствуваше. Какво искаха, да си загуби разума ли? Той им бе говорил на тия братя проповедници, бе държал в ръка това писмо „ad omni poena et culpa“…
Най-после Кент разбра ужасния капан, в който го бяха привлекли, като си послужиха с призрака на умрелия крал. Заговор, изцяло организиран от Мортимър и неговите протежета: фалшиви пратеници, фалшив монах, фалшиви писма и най-фалшив от всички и от всичко този Давърил от замъка Корф! Кент бе паднал в клопката.
Кралският следовател искаше смъртна присъда.
Мортимър, седнал върху естрадата пред лордовете, ги наблюдаваше всеки поотделно, а Ланкастър, единственият може би, който би се осмелил да говори в полза на обвиняемия, бе извън кралството. Мортимър бе съобщил, че няма да преследва съучастниците на Кент, духовници или не, ако той бъде осъден. Мнозина от бароните до известна степен се бяха компрометирали; те — даже Норфолк, брат на обвиняемия — изоставиха втория кралски син на ненавистта на графа на Граничните области. Изкупителна жертва с една дума.
И макар че Кент се унижи пред събранието и като призна заблуждението си, предложи да отиде по риза, бос, с въже на шията да изрази своята покорност на краля, лордовете със съжаление гласуваха за смъртна присъда, както очакваха от тях. За да успокоят съвестта си, те шушукаха: