— Кралят ще го помилва, кралят ще се възползва от своето право да помилва…
Не изглеждаше вероятно Едуард III да заповяда да обезглавят чичо му за дело, наистина престъпно, но в което имаше голям дял лековерие и очевидна провокация.
Мнозина, които бяха гласували за смъртно наказание, възнамеряваха на другия ден да поискат милост.
Камарата на общините отказа да ратифицира присъдата на лордовете; поиска допълнителна анкета.
Но щом си осигури вота на камарата на лордовете, Мортимър изтича в замъка, където кралица Изабел вечеряше.
— Свърши се — каза той, — можем да изпратим Едмонд на дръвника. Но много от нашите мними приятели разчитат, че нашият син ще го спаси от върховното наказание. Ето защо аз ви заклевам да действувате незабавно.
Те се бяха погрижили младият крал да бъде зает през целия ден с един прием в колежа на Уинчестър, един от най-старите и най-реномираните в Англия.
— Управителят на града — прибави Мортимър — изпълни вашата заповед, приятелко моя, точно както, ако идваше от криля.
Изабел и Мортимър се погледнаха в очите, това не бе нито първото им престъпление, нито първата злоупотреба с властта. Вълчицата на Франция подписа заповедта, незабавно да бъде обезглавен нейният девер и първи братовчед.
Извадиха отново Едмонд Кентски от тъмницата по риза, със завързани ръце, отведоха го под охрана от малък отряд стрелци във вътрешния двор на замъка. Той остана там един час, два часа, три часа под дъжда до идването на нощта. Защо бе това безкрайно чакане пред дръвника? Той изпитваше ту отчаяние, ту луда надежда. Несъмнено кралят, неговият племенник, подписва в момента заповедта за пощада. Това трагично стоене беше наказанието, което налагаха на осъдения, за да му вдъхнат по-силно разкаяние и за да оцени по-добре великодушието на милосърдието. Или пък имаше вълнения и метежи. Може би народът е въстанал, а може би Мортимър е бил току-що убит. Кент молеше бога, а после почваше да ридае от страх. Трепереше под мократа си риза, дъждът шуртеше върху дръвника и по шлемовете на стрелците. Кога най-после ще свърши това изтезание?
Единственото обяснение, което не можеше да мине през ума на граф Кент бе, че търсеха из целия Уинчестър палач и не намираха. Градският палач, който знаеше, че общините са отхвърлили присъдата и че кралят не е могъл да се произнесе, отказваше упорито да изпълни своята служба над принц от кралска кръв. Помощниците му се солидаризираха с него, предпочитаха да загубят длъжността си.
Обърнаха се към офицерите от гарнизона, те да посочат един от техните хора, ако не се намери доброволец, комуто щеше да се даде тлъсто възнаграждение. Офицерите не скриха отвращението си. Те бяха готови да поддържат реда, да стоят на пост около парламента, да придружат осъдения до мястото на екзекуцията, но не трябваше да се иска нещо повече нито от тях, нито от техните войници.
Мортимър изпадна в студена и жестока ярост срещу управителя.
— Във вашия затвор няма ли някой убиец, фалшификатор или бандит, който да иска в замяна да си спаси живота? Хайде, побързайте, ако не желаете вие сам да свършите дните си в затвора!
Като обиколиха тъмницата, откриха най-после търсения човек, той бе крал църковни предмети и трябваше да го обесят следващата седмица. Дадоха му секирата, но той поиска да му сложат маска на лицето.
Нощта бе паднала. При светлината на факлите, размътвана от проливния дъжд, граф Кент видя приближаването на екзекутора и разбра, че дългите часове на надежда са били само една последна подигравка и измама. Той нададе ужасен вик. Трябваше насила да го накарат да коленичи пред дръвника.
Случайният джелатин беше по-скоро страхлив, отколкото жесток и трепереше повече от жертвата си. Той безкрайно вдигаше секирата. Не сполучи първия път и желязото се плъзна по косата. Трябваше да замахва четири пъти, като удряше върху отвратителна червена каша. Старите стрелци наоколо повръщаха.
Така умря, преди да навърши тридесет години граф Едмонд Кентски, кралски син, изтъкан от изящество и наивност… а един крадец на черковни чаши бе върнат на семейството му.
Когато младият крал Едуард III се върна, след като бе изслушал дълъг спор на латински върху доктрините на метр Окам, съобщиха му, че чичо му е бил обезглавен.
— Без моя заповед? — каза той.
Той повика лорд Монтегю, който никога не го напускаше, откакто бе положил клетва в Амиен, и в чиято лоялност бе успял многократно да се убеди.
— Милорд, вие сте били в парламента днес. Бих желал да зная истината.