— Милорд, вие сте били в парламента днес. Бих желал да зная истината.
II. СЕКИРАТА НА НОТИНГАМ
Всяко държавно престъпление се нуждае от някаква привидна законност.
Законът изхожда от суверена, върховната власт принадлежи на народа, който я упражнява било посредством избрано представителство, било чрез опълномощаване на монарха по наследство и понякога по двата начина заедно, какъвто бе случаят в Англия.
Следователно всеки законен акт в тази страна трябваше да включва гласното или негласно съгласие на монарха и на народа.
Екзекуцията на граф Кент, законна по форма, понеже кралската власт се упражняваше от регентския съвет и понеже в отсъствие на граф Ланкастър, опекун на монарха, подписването се падаше на кралицата-майка; но тази екзекуция нямаше нито истинското съгласие на парламента, който заседаваше по принуда, нито одобрението на краля, държан в неведение за заповед, издадена от негово име; подобен акт можеше да бъде гибелен за извършителите.
Едуард III прояви своето неодобрение както можа, като поиска да се направи княжеско погребение на граф Кент. Тъй като се касаеше вече само за един труп, Мортимър отстъпи пред желанието на младия крал. Но Едуард нямаше да прости никога на Мортимър, задето без негово знание още един път се бе разпоредил с живота на член от неговото семейство. Той нямаше да му прости също и това, че госпожа Филипа припадна при жестокото съобщение за екзекуцията на чичо Кент. Младата кралица бе бременна в шестия месец и трябваше да я щадят. Едуард упрекна за това майка си и понеже тя му възрази гневно, че госпожа Филипа проявява прекалена чувствителност към враговете на кралството и че трябва да има силен дух, ако е избрала да бъде кралица, Едуард й отговори:
— Всяка жена, госпожо, няма вашето каменно сърце.
За госпожа Филипа случката нямаше последици и към средата на юни тя роди син. Едуард III изпита тази проста, дълбока и тържествена радост, която чувства всеки мъж, когато жената, която обича и която го обича, му дари първо дете. И тогава той се усети внезапно възмъжал като крал. Неговото престолонаследие беше осигурено. Чувството за династията, за собственото му място между предците и потомството, потомство още съвсем крехко, но вече съществуващо в пухкава люлка, изпълваше мислите му и правеше все по-мъчно поносима юридическата неправоспособност, в която го държаха.
Все пак той бе обзет от колебание: за нищо не служи да събориш управляващата котерия, ако нямаш по-добри хора, за да я заместиш, нито по-добри принципи, за да ги приложиш.
„Ще съумея ли наистина да царувам и достатъчно подготвен ли съм за това?“ — се питаше той често.
Душата му бе белязана от омразния пример на баща му, попаднал напълно под властта на двамата Диспенсъри, и от не по малко омразния пример на майка му, подвластна на Роджър Мортимър.
Неговото принудително бездействие му позволяваше да наблюдава и да размишлява. Нищо не можеше да се направи в кралството без парламента, без неговото доброволно или принудително съгласие. Значението, което придоби през последни години това консултативно събрание, свиквано все по-често на разни места и по всякакъв повод, беше последица от лошото управление, от зле ръководените военни експедиции, от раздорите в кралското семейство и от състоянието на непрекъснатата враждебност между централната власт и коалициите на едрите феодали.
Трябваше да се тури край на тези разорителни местения, когато лордовете и членовете на долната камара бяха принудени да тичат в Уинчестър, в Сализбъри, в Йорк и да провеждат заседания, чиято цел бе само да позволят на лорд Мортимър да размахва бича си над кралството.
„Когато стана наистина крал, парламентът ще заседава на редовни дати и то в Лондон, доколкото това е възможно… Армията?… Сега армията не е армия на краля. Това са армии на бароните, които се подчиняват само по тяхна угода, ще трябва да има армия, набирана за служба на кралството и командувана от пълководци, дължащи властта си само на краля… Правосъдието?… Правосъдието трябва да бъде съсредоточено в ръката на монарха, който да се старае да го направи еднакво за всички. В кралство Франция, каквото и да казват, има по-голям ред.
Трябва да се дадат свободи на търговията, оплакват се, че е затруднена от такси и забрани върху кожите и вълната — нашето богатство.“
Тези идеи може би изглеждаха много прости, но не бяха такива поради факта, че се раждаха в кралска глава; идеи почти революционни в такова време на анархия, на произвол и на жестокост, рядко изпитани от един народ.
Така младият, ограничен монарх се присъединяваше към въжделенията на своя подтиснат народ. Той разкриваше намеренията си пред малко хора — пред своята съпруга Филипа, пред Гийом дьо Мони, благородника, когото тя бе довела със себе си от Ено, пред лорд Монтегю най-вече, който му предаваше чувствата на младите лордове.