По същото време лорд Монтегю разговаряше най-после насаме с крал Едуард III.
— Умолявам ви, мой благородни кралю — му каза той, — да не търпите повече безочието и интригите на един човек, който накара да убият баща ви, да обезглавят чичо ви и разврати майка ви. Ние се заклехме да пролеем и последната си капка кръв, за да ви отървем от него. Готови сме на всичко, само че трябва да действуваме бързо и да успеем да се промъкнем достатъчно многочислени в замъка, където никой от нас не обитава.
Младият крал размисли един момент.
— Уилям — отговори той, — сега знам, че ви обичам много.
Той не бе казал: „Че вие ме обичате много.“
Проява на истинска кралска душа, той не се съмняваше, че желаеха да му служат, важното за него бе да даде съзнателно доверието и обичта си.
— Ще отидете при коменданта на замъка сър Уилям Илънд от мое име — продължи той — и ще го помолите по моя заповед да изпълни всичко, което ще поискате.
— Тогава, господарю — каза Монтегю, — нека бог ни помогне!
Сега всичко зависеше от този Илънд, от това, дали е спечелен за делото и дали е лоялен, ако той разкрие ходовете на Монтегю, заговорниците бяха загубени, а може би и кралят с тях. Но сър Едуард Боун гарантираше, че той ще наклони на тяхна страна, ако не за друго, то поради това, че Мортимър от пристигането си в Нотингам се отнасяше с него като със слуга.
Уилям Илънд не разочарова Монтегю, обеща му да се съобразява с неговите заповеди, доколкото му бъде възможно, и се закле да пази тайната.
— Понеже сте с нас — му каза Монтегю, — дайте ми тази вечер ключовете на замъка.
— Милорде — отговори той, — знаете, че всяка вечер оградата и вратите се заключват и че аз самият предавам ключовете на кралицата-майка, която ги крие до сутринта под възглавницата си. Знайте също, че обикновените пазачи на замъка бяха отстранени и заменени с четиристотин мъже от личната войска на лорд Мортимър.
Монтегю видя рухването на всичките си надежди.
— Но аз познавам един таен път, който води от полето до замъка — продължи Илънд. — Това е подземен проход, изкопан по заповед на саксонските крале, за да се спасят от датчаните, когато те опустошавали страната. За този проход не знаят нито кралица Изабел, нито лорд Мортимър, нито техните хора, защото нямах никакво основание да им го покажа. Той достига до центъра на замъка в главната кула и оттам може да се влезе, без никой да забележи.
— Как ще намерим входа в полето?
— Ще бъда с вас, лорде.
Лорд Монтегю проведе втори бърз разговор с краля, после вечерта, придружен от братята Боун, от другите заговорници и от Илънд, той напусна града на кон, като заяви на много хора, че Нотингам става много несигурен за тях.
За това заминаване, което много приличаше на бягство, незабавно докладваха на Мортимър.
— Те знаят, че са разкрити, и сами се издават. Утре ще накарам да ги уловят и да ги изправят на съд пред парламента. Хайде, ще прекараме една спокойна нощ, моя мила приятелко — каза той на кралица Изабел.
Към полунощ от другата страна на главната кула в една стая с гранитни стени, осветена само от кандилце, госпожа Филипа питаше съпруга си, защо не си ляга, а седи на края на леглото с желязна ризница под кралската си дреха и с къса сабя на кръста.
— Тази нощ могат да станат големи събития — отговори Едуард.
Филипа остана на вид спокойна и невъзмутима, но сърцето й биеше силно в гърдите; тя си спомняше разговора им в Йорк.
— Мислиш ли, че той възнамерява да ни убие?
— Това също може да стане.
Чу се шум от гласове, които шушукаха в съседната стая, и Готие дьо Мони, посочен от краля да охранява преддверието на негоната стая, почука леко на вратата. Едуард отвори.
— Комендантът е тук, господарю, и другите с него.
Едуард се върна да целуне Филипа по челото. Тя улови пръстите му, задържа ги за миг, като ги стискаше силно и прошепна:
— Нека бог те пази!
Готие дьо Мони попита:
— Трябва ли да дойда с вас, господарю?
— Затвори здраво вратата след мене и бди над госпожа Филипа.
В затревения двор на кулата под лунната светлина заговорниците чакаха скупчени около кладенеца — сенки, въоръжени с мечове и брадви.
Младежта на кралството бе обвила краката си с парцали, кралят не бе взел тази предпазна мярка и само неговите стъпки ехтяха по плочите на дългите коридори. Само един факел осветяваше шествието. На слугите, легнали на голата земя, които се надигаха сънни, казваха тихо: „Кралят“ и те оставаха там, където бяха, сгушваха се обезпокоени от тази нощна разходка на въоръжени сеньори, но не се опитваха да узнаят нещо повече.