— Тя пристигнала нарочно заедно с херцог Йод. Даже потомците на Мао ще ми вредят! Защо у тия хора тече толкова лоша кръв? Всички бургундски девойки са курви, крадли и лъжкини! И тая, която тласка глупавия си съпруг против мене, е проклета като целия й род. Те имат Бургундия. Защо искат още и графството, което ми откраднаха? Но аз ще спечеля. Ще повдигна, ако е нужно Артоа, както направих срещу Дългия, бащата на тая зла маймуна. И този път няма да потегля срещу Арас, а срещу Дижон.
Той говореше, но без душа. Гняв улегнал, без силни викове, без тежки стъпки, от които стените биха паднали, без цялата комедия на ярост, която така добре знаеше да играе. За тази ли аудитория би си дал тоя труд?
Навикът в любовта разваля характерите. Човек прави усилие само при нова любов и се бои само от това, което не познава, никой не е направен само от мощ и страховете изчезват в момента, когато тайнственото изчезне. Всеки път, когато човек се покаже гол, губи част от авторитета си. Беатрис не се боеше вече от Робер.
Тя забравяше да се плаши от него, защото много често го бе виждала да спи и си позволяваше с този колос това, което никой не би посмял.
Същото важеше и за Робер към Беатрис, станала ревнива, взискателна, изпълнена с укори метреса, както става с всяка жена, когато една скрита връзка трае дълго. Дарбите й на магьосница не забавляваха вече Робер. Заниманията й с магия и дяволии му се виждаха нещо обикновено. Не се доверяваше на Беатрис, но само от атавистичен навик, защото е доказано един път завинаги, че жените са лъжливи и измамници. Тъй като тя просеше удоволствие от него, вече не се плашеше от нея и забравяше, че тя се хвърли в обятията му само от вкус към измяната. Даже споменът за двете й престъпления губеше-значението си и се разпадаше в прахта на времето, както двата трупа се разпадаха под земята.
Те минаваха през един период толкова по-опасен, защото не вярваха вече в опасността. Любовниците би трябвало да знаят в момента, когато престават да се обичат, че ще се окажат такива, каквито са били, преди да започнат. Оръжията никога не се унищожават, само се оставят настрана.
Беатрис наблюдаваше мълчаливо Робер, докато той мечтаеше далеч от нея за нови машинации, за да спечели процеса си. Но когато си използвал всички възможности в продължение на двадесет години, преровил си законите и обичаите, използвал си лъжливи свидетели, фалшифицирал си документи, убивал си даже и когато кралят ти е шурей и все още не си извоювал победата, нямаш ли основание понякога да се отчаеш?
Променяйки държанието си, Беатрис коленичи пред него, внезапно ласкава, подчинена и нежна, като че ли искаше да го утеши и да изпроси ласка.
— Кога моя мил господар Робер ще ме вземе в своя дом? Кога ще ме направи придворна дама на графинята, както ми обеща? Колко би било хубаво! Винаги близо до тебе, когато поискаш, ще можеш да ме повикаш, ще бъда там да ти служа и да бдя над тебе по-добре от всяка друга. Кога?
— Когато спечеля процеса си — каза той, както всеки път, когато тя повдигаше въпроса.
— Този процес така се протака, че може да дочакам да побелея.
— Когато бъде решен, ако предпочиташ. Казах вече, а Робер д’Артоа държи на думата си. Търпение, по дяволите!
Той съжаляваше, че в миналото бе принуден да я залъгва с тоя проект. Сега бе твърдо решен да не го изпълни. Беатрис в двореца Бомон? Каква бъркотия, каква умора и какъв извор на неприятности!
Тя стана и протегна ръце към огъня от торф, който гореше в камината.
— Мисля, че търпях достатъчно — каза тя, без да повиши глас. — Най-напред това трябваше да стане след смъртта на госпожа Мао, после след смъртта на госпожа Жана Вдовицата. Те умряха, струва ми се, и наскоро ще отслужат в черквата годишнина… но ти не желаеш да вляза в тоя дом… Една курва като Жана Дивион, която бе метреса на моя чичо, епископа, и която ти изготви толкова добри документи, че само слепец не би видял, че са фалшиви, има право да се храни на твоята маса, да се перчи в твоя дом…
— Остави тая Дивион. Знаеш добре, че само от предпазливост държа тая глупава лъжкиня.
Беатрис се усмихна леко. Предпазливост!… Трябваше да бъде, значи, предпазлив с Дивион само защото бе направила няколко печата. А от нея, Беатрис, която беше изпратила две принцеси в гроба, не се бояха, можеха да й платят с неблагодарност.
— Хайде не се оплаквай — каза Робер. — Ти имаш най-доброто от мене. Ако бе в моята къща, вероятно щях да те виждам по-рядко и не така свободно.
Много самонадеян бе монсеньор Робер и говореше за присъствието си като за върховен подарък, който благоволява да й даде.
— Тогава, ако имам най-доброто от тебе, защо се бавиш да ми го дадеш? — отговори Беатрис със своя провлачен глас. — Леглото е готово.