Той самичък се справяше с преследваното животно, с нож за елена или с копие за глигана. Проявяваше голяма сръчност и изпитваше удоволствие да усети как желязото, опряно на точното място, се забива изведнъж в нежната плът. Дивечът и ловецът еднакво се обливаха в пот, но животното се строполяваше поразено, а мъжът оставаше прав.
Когато се връщаха, докато тълкуваха произшествията при лова, селяните от колибите, облечени в дрипи и с крака, обвити в скъсани парцали, изскачаха от бордеите си и тичаха да целунат шпората на господаря в порив на екстаз и страх едновременно. Добър обичай, който изчезваше в градовете.
Щом господарят се появеше, в замъка тръбяха рогове за обяд. В голямата зала с гоблени с гербовете на Франция, Артоа, Валоа и Константинопол — защото госпожа дьо Бомон беше Куртьоне по майка — Робер се настаняваше пред масата и в продължение на три часа плюскаше, като се шегуваше с обкръжението си, извикваше главния готвач с дървена лъжица на пояса и понякога го поздравяваше, ако бутът от дивата свиня, добре маринован, се топеше в устата, или му обещаваше бесило, ако сосът с топъл пипер, с който се поливаше еленът, печен целият на шиш, не бе достатъчно лют.
След кратка следобедна почивка се връщаше в голямата зала, за да изслуша превотата и бирниците, за да проучи сметките, да уреди делата на феода си и да раздава правосъдие. Обичаше много да раздава правосъдие, да гледа завистта или омразата в очите на тъжителите, мошеничеството, коварството, злобата, мъката. Накратко, да открива себе си в умален вид в проявите на дребните риби.
Най-много го радваха историите за развратни жени и излъгани мъже.
— Да се яви рогоносецът! — заповядваше той, настанен удобно в дъбовия си фотьойл.
И започваше да поставя най-неприлични въпроси, докато писарите избухваха в смях зад перата си, а просителите почервеняваха от срам.
Робер имаше неприятната склонност, за което превотата му го укоряваха, да налага леки наказания на крадци, джебчии, измамници в игра със зар, прелъстители, пладнешки разбойници, сводници, грубияни освен, разбира се, когато кражбата или престъплението е било извършено в негов ущърб. Някакво тайно съучастничество го свързваше сърдечно с всякакви мошеничества по земята.
След правораздаването денят почти свършваше. Робер отиваше в банята в една ниска стая на кулата, потапяше се в каца с гореща вода, парфюмирана с треви и аромати, които отморяват крайниците, после го изтриваха и избърсваха като кон, решеха го, фризираха, бръснеха.
Оръженосци, виночерпци, слуги бяха вече наредили върху подпори масата за вечеря, на която Робер се явяваше в огромна господарска дреха от пурпурно кадифе, извезана със златни лилии и замъците на Артоа и чиято кожена подплата покриваше и обувките му.
Госпожа дьо Бомон носеше рокля от виолетова тъкан, подплатена с пети гри, избродирана с преплетени златни инициали „Ж“ и „Р“, и изпъстрена със сребърни детелини.
Храната бе по-лека, отколкото на обяд: зарзаватена или млечна супа, паун, печен лебед сред венец от гълъбчета, прясно и ферментирало сирене, подсладени торти и вафли, които подчертаваха по-силно вкуса на старите вина, наливани от ибрици с форма на лъв или птица.
Сервираха по френски, тоест на двама от една чиния, мъж и жена ядяха от същото блюдо, с изключение на господаря. Робер си имаше своя чиния, която изпразваше с лъжица, нож и пръсти и се бършеше от покривката, както всички останали. Колкото до дребните птици, ядеше наред и месо, и кокали.
Към края на вечерята помолваха менестрелът Ватрике дьо Кувен да вземе късата си арфа и да изпее някои от съчинените от него разкази. Месир Ватрике бе от Ено, познаваше добре граф Гийом и графинята, сестра на госпожа дьо Бомон, бе почнал кариерата си в техния двор и продължаваше в двора на всеки Валоа последователно. Оспорваха си го с големи суми.
— Ватрике, поемата за парижките дами — пожелаваше Робер с мазна още уста.
Това бе любимата му песен, която знаеше почти наизуст, искаше да слуша все нея, както децата, които всяка вечер искат същата приказка, без да се пропусне нещо от нея. Кой би могъл в тоя момент да повярва, че Робер д’Артоа е способен да върши фалшификации и престъпления?
Поемата за парижките дами разказваше приключенията на две буржоазки, Марг и Марион, съпругата и племенницата на Адам дьо Гонес, които, като отивали при шкембеджията една сутрин в деня на Влъхвите, срещнали за свое нещастие една съседка госпожа Тифен, майсторка на забрадки, и отишли, подмамени от нея, в странноприемницата, чийто собственик, както казват, давал на кредит.
И ето ги бъбриците седнали в кръчмата на Майе, където съдържателят им поднасял много хубави неща: вино кларе, тлъста гъска, пълна чиния с чесън, топли сладки.