На това място Робер д’Артоа почваше да се смее предварително. А Ватрике продължаваше:
Седнал до голямата камина, където пламтеше цял пън, Робер д’Артоа, извърнат назад, се кикотеше със силен гърлен смях.
В тази поема той виждаше отново цялата си младост, прекарана в кръчми, бордеи и други съмнителни места. Малко ли такива свободни развратници бе познавал, седнали в кръчмите да се наливат прилежно без знанието на мъжете им!
В полунощ, пееше Ватрике, Марг, Марион и майсторката на забрадки, след като опитали всички вина от Арбоа чак до Сен-Мелион и яли вафли, медени питки, обелени бадеми, круши, подправки и орехи, все още били в странноприемницата. Марг предлага да отидат да потанцуват навън. Кръчмарят изисква, за да ги пусне, да оставят в залог дрехите си; както били пияни, те се съгласяват на драго сърце; за един миг махат рокли, шуби, фусти, ризи — кесии и колани.
Голи, както в деня на раждането си, ето ги тръгнали през тая януарска нощ, крещейки колкото им глас държи: „Любов, отивам да танцувам“, залитат, препъват се, блъскат се в стените, ловят се една за друга и накрая мъртвопияни, се строполяват върху купчина нечистотии.
Съмва се, вратите се отварят. Намират ги целите изпоцапани, окървавени, неподвижни. Отиват да ги търсят мъжете им, които мислят, че са убити; отнасят ги на „Гробището на невинните“, хвърлят ги в общия гроб.
Събуждат се чак на следващата нощ, покрити с земя върху куп трупове. Но още не изтрезнели и отново почват да викат в черното и замръзнало гробище:
На това място монсеньор Робер буквално ревеше. Менестрелът Ватрике не можеше да свърши разказа, защото смехът на колоса изпълваше залата дълго време. Със сълзи на очите той се удряше по гърдите с две ръце. Десет пъти повтаряше: „И затвори също големия прозорец!“ Доброто му настроение бе така заразително, че всички се превиваха от смях.
— А, хубостниците!
И отново почваше да се смее.
Приятно се живееше в Конш. Госпожа дьо Бомон бе добра съпруга, графството Бомон бе добро графство и какво значение имаше, че е кралско владение, щом доходите им бяха осигурени? Ами Артоа?… Толкова ли важно беше това Артоа в края на краищата, заслужаваше ли всички тези грижи, борби и труд?… „Нека един ден да ме заровят в земята на Конш или Есден“…
С такива мисли се залъгва човек, когато е преминал четиридесетте, когато започнатото дело не върви, точно както иска, и когато разполага с две седмици свободно време. Но знае добре в същност, че тая краткотрайна мъдрост няма да е за дълго… При все това утре Робер щеше да преследва един елен към Бомон и щеше да се възползва от случая да прегледа замъка и да види дали не трябва да го разшири.
На връщане от Бомон, където бе отишъл със съпругата си в предпоследния ден на годината, Робер д’Артоа завари оръженосците и слугите си, които го чакаха, разтревожени върху подвижния мост на Конш.
Същия следобед бяха арестували Жана Дивион и я бяха отвели в затвора в Париж.
— Да я арестуват? Кой дойде да я арестува?
— Трима сержанти.
— Какви сержанти? По чия заповед? — изкрещя Робер.
— На краля.
— Хайде де! И вие ги оставихте да направят това! Вие сте глупци и ей сега ще ви напердаша. Да арестуват в дома ми! Какво самозванство! Поне видяхте ли заповедта?
— Видяхме я, монсеньор — отговори Жийе дьо Нел изтръпнал, — и поискахме даже да я запазим. Само при това условие позволихме да вземат госпожа Дивион. Ето я.
Наистина бе кралска заповед, написана от ръката на писар, но подпечатана с печата на Филип VI. И то не с канцеларския печат, което би могло да бъде някаква измама. Восъкът носеше релефа на частния печат на Филип, „малкия печат“, както го наричаха и който кралят държеше в своята кесия и само собственоръчно го използваше.
По природа граф д’Артоа бе чужд на всяка тревога, но тоя ден разбра какво значи страх.
VI. ЗЛАТА КРАЛИЦА
Да се отиде от Конш до Париж само за един ден е тежък преход даже за трениран конник и изискваше силен кон. Робер д’Артоа изостави по пътя двама от оръженосците си, чиито коне паднаха окуцели. Той пристигна в града през нощта и въпреки късния час намери улиците задръстени от весели групи, които празнуваха Нова година. Пияници повръщаха в тъмнината на прага на кръчмите, жени, уловени за ръце и клатушкайки се, пееха с пълен глас, както в разказа на Ватрике.